Есенна инвентаризация. Омразно нещо. Втори ден се занимавам.
Изсипвате всички дрехи от шкафа на подрастващия. Докате се чешете умно и се чудите кога сте купували всичко това, той казва “Уха” и започва да скача върху тях.
Следва гонене “Я ела да ти премеря това, да видим дали още ти става”, при което тичате от стая в стая, спъвайки се в разпръснати купчини дрехи.
Някак успявате да напъхате единия му крак, докато виси надолу с главата и крещи “Не, не, не искам!”
На следващата дреха вече е избягал, а вие не помните коя му става, за да ползвате за мостра. Пълна загуба на време, нищо не му става.
Подрастващите са инсталирани някъде да се бият и вие някак успявате да сортирате дрехите на малка купчина “става” и огромна купчина “фонд приятелски мушмуроци”. Този фонд е много ценен, защото след това виждате деца на приятели, облечени като вашето и ви става някак мило.
Тъкмо си отдъхвате и хуните нахлуват, отново с вик “уха” и смесват купчините.
Евентуално, междувременно вие сте извадили и всички обувки, така че въпросният подрастващ се разхожда наоколо, обут в гигантска маратонка на бати на единия крак и ваш сандал на другия. Невероятна комбинация!
Макар да съм небрежна по отношение на облеклото, детските дрехи винаги ми навяват някаква носталгия. Затова и не искам да ги пазя, защото няма връщане назад, щом вече са порастнали.
Като есента са, нещо свършва, нещо ново започва. Понякога цветно и красиво като есенна гора, усмихнато като първолак на 15 септември, скрит зад огромен букет. Тъжно като детска площадка в дъждовен ден, изнервящо като сутрешно задръстване..
А понякога, не знаеш какво, важното е да има понякога.

В някои дни си много продуктивен и ентусиазиран. Други избутваш с неособено желание. А има и едни специални дни.
Събуждаш се със силен пристъп на нищоправене. Първият ясен симптом е желание да станеш някак двуизмерен и да се слееш с леглото. Едновременно с това стискаш силно очи и отказваш да се събудиш и да излезеш от страната на сънищата. Връхлита те пристъп на паника как ще се пребориш с това смущавашо заболяване.
Не се страхувайте, отдайте му се. Това е като със водата, трябва да се научите да се отпускате, за да останете на повърхността. Рабира се, някой хора веднага ще кажат “аз така и не се научих да плувам / винаги потъвам”. Нищо, важното е да се опитва. Нищоправенето е състояние на духа, а не конкретно моментно действие. Нищоправенето помага да правите нещата и без да сте там духом.

Наскоро една позната сподели как нейната мечта от малка била да не прави нищо. Ама съвсем нищо. И наистина го е постигнала.
Възхищавам се на хора, които от малки знаят какъв е техния път в живота. Веднага се сещам за приказката за човечето от нищо. Как се засилило към стената от нищо, но паднало от другата страна, защото стената била от нищо и то не си ударило главата. Ето още един плюс на нищоправенето, не ви боли глава от много грижи.

Има различни форми на нищоправене. Може да нищоправите сам със себе си. Скучно малко, но носи някакъв уют.
Може да нищоправите с приятели. Това е да обедините личните си нищоправения в едно общо. Гледате се и си говорите глупости или просто се гледате и сте щастливи. Без претенции, без очаквания.
Много е важно с кого нищоправиш. Трябва да е някой близък човек, готов да тръгне по път от нищо. Да е щастлив, да не те пита “скучно ли ти е, а сега какво ще правим, как си, за какво си мислиш?”

В това всичко, което изписах, разбира се няма никакъв смисъл.
Може би защото е петък. Може би ми се плува.
Или просто ми се нищоправи.

Седя си на плажа и ровя с едно гребло. Търся си мидички, но основно намирам фасове, които усърдно събирам в чашка, нищо, че не са мои. Винаги се прибираме с една торба “скъпоценни”, вмирисани миди, но тоя път май ще ми се размине. До мен сядя млада двойка – тя издържана изцяло в розово, а той само по бански и телефон. Сядат толкова близо, че мога да усетя напрежението помежду им и без да ги поглеждам.
Момичето дръпва досаден 10 минутен монолог на тема “не, не съм ти взела кърпа, а ти защо не си взе нищо и няма да ти прибера нещата в мойта чанта..” Тук не издържам и поглеждам към скъпоценната чанта – розова с котенце. Момчето мълчи и копае дупка в пясъка. Накрая примирено сяда в нея, стиснал в ръка нерозовия си телефон, очаяно загледан в хоризонта.
Момичето най-после е свършило с монолога и подреждането на личните вещи във великата чанта – едни гащи и очила. Неразделяемата кърпата е изпъната и няма нито една песъчинка по нея. В тоя момент спира и тотално променя политическата си ориентация:) Започва да го моли да прибере “нещата” му в розовата чанта. Усърдно го тегли към водата, а той се окопава като рак видял моите деца на плажа. Не тоя плаж, тука и раци няма, освен ако не са отчаяни пушачи в търсене на фасове. Аз вече се хиля и гася поредния фас – в моята си чашка, да не си помислите, че стимулирам пушенето сред въображаемите раци.
Плуват, целуват се, много са мили, говорят си кой щял да ходи на дискотека и обсъждат тревожната новина, че щяла да пее Алисия вместо незнамкояси Куколисия. После му звънва телефона, викат го на работа и се връщаме на монолога от първо действие. Рие виновно с крак в пясъка, ама няма мидички и нещата бързо са събрани в розовата чанта, защото “няма да седя тук без теб” нищо че не му дава един гъз място на кърпата.
Тръгват си, недоволни. Сигурно защото щяла да пее Алисия. Знам ли, имаше някакво напрежение. Защо не им дадох греблото – розово е, можеше да изкопаят дупката заедно и да седнат в нея, а не да се карат за кърпата.
Гледам си морето и си мисля, тия момичета, като вълните са – непостоянни. Блъскат те, дърпат те, изкопаеш си дупка, а те я развалят, идват и си отиват.
И носят розови чанти:)

Пия джин с тоник и гледам морето.
Звучащата Макарена от следобедната аеробика малко ми разваля удоволствието, но все пак трябва да мислим и за фигурите на руските туристки. Леко стягане на мускулите преди вечеря, трябват им. Няма по-страшно от руска мамаша на море, устремена към храна. Посмей да застанеш на пътя и.

Горещо е. Дълъг и интересен ден. За малко да пребия един моторист. Обичайното страшно задръстване, причинено от поредния гъзар направил верижна катастрофа. В тоя момент реших да сляза да снимам отлитащите кажгоде, не ми хрумна да гледам в дясно. Извиних се учтиво, но Отнесох една цветиста, не от моториста, а от гаджето му. Ходи ги гони и обяснявай, че не се изпреварва от дясно през тревата. Нищо де, никой не пострада, а птиците отлетяха на юг.

Созопол, хубав град. Влачим оня дето му забравихме сандалите. Най-после сядаме в едно кръчме на скалите и се радваме на гледката. Изгониха ни. Всичко е запазено за руски групи. В мен напира желание да цитирам гаджето на моториста.
Е накрая всички са нахранени и обути, всяка прилига с Исус е случайна. Тръгваме и объркваме посоката. Някак беше по-лесно преди, когато нямахме gps-и, компаси и просто карахме.
Е стига толко пътеписи, джина ми свърши. Време е да се потопя в благата на Св. All Inclusive и да упражня руски мотористки жаргон.
Пожелайте ми късмет

Сложен процес е спането, не е за всеки. Тая нощ мисля да не спя. Така я, вчера спах и оня ден също, твърде еднообразно.
Боли ме главата и се въртя. Доколкото чувам и Бъки страда от безсъние. Аз поне не лая. В момента. Иначе си лая, но не хапя.
Приличаме си с него. Той си гони опашката, а аз се занимавам с не по-малко безсмислено нещо – мисля си. Вглеждам се навътре в себе си тъй да се каже, да го …кажа така, за да си придам тежест. Тук Антон ще каже ” Ми да, щото си лека” .
Страх ме е да светна лампата, защото отсреща има огледало, ще се видя и отвън и много ще си станем двете.
Мисля си как една приятелка каза ” Най-мразя да ме питат Как си мила”. Ужасен въпрос. Ами как съм ,мила съм. И това е само едно от ужасните ми качества. Днес ме попитаха и отговорих ” Заета съм”, но нали съм мила, няма как ставам съпричастна на поредната житейска драма. Пък после си мисля и си гоня опашката.
Затова по принцип отговарям добре съм, да избягам от класическото българско “горе-долу”, което обикновено е последвано от ” Ау що така?”. Защо горе или защо долу, вечната драма с това дали чашата е наполовина пълна или празна. Аз мисля, че е пълна, нищо че нямам опашка.
Чуват се стъпчиците на малкия Цезарчо, влиза с трясък “Veni, vidi, тук ще спя щото така!” И пак съм избутана в края.
Осъзнах, че колкото и голямо легло да си купим, аз винаги ще спя на едно ръбче. Не се оплаквам. По-добре ръбче и краче забито в корема ми, отколкото половина. Независимо дали е пълната или празната половина:)

В тази икономическа криза, която се шири навсякъде, трябва да се замисляме за финансови алтернативи.
Ето например аз току що бях осенена от идея за ново бизнес начинание. Предвид уменията ни с дървообработващи инструменти, мисля че без проблем ще сковем една барачка отвън, свързана със съответната отходна система.
За тоалетна иде реч – тип селска. Идеята ми хрумна докато гневно гледах поредните хо…ра, които спряха пред нас и доволно се изпикаха, на около 10м от прозорците ни. Да не ви казвам какво става на големи празници, разните там задушници и други такива.
Задушевно става. Тълпи от опечалени души се облекчават пред нас и после се усмихват на полудяващото куче. “Ау какво хубаво куче, ама защо толкова се ядосва” . И после доволно се качват на колите си, изпълнили дълга към покойните си близки.
Та затова мисля да скова една барачка. Ще седя на столче отпред и ще събирам такса. Задължително е да има редички от миниатюрни парчета тоалетна хартия, които се взимат само след платена такса! Екстра – влажна кърпичка, трябва да пестим вода. Срещу прокрадващи се незаконно пикаещи ще приложа изненадваща среща с “хубаво” куче.
Трябва да поработя върху визията “Страшната леля на тоалетната”, ще направя съответното проучване. Даже имам фаворитка, в Южния парк мисля. Почти нахлу в кабинката “Ало,ало, вие платихте ли си!”
Ало, ало да.
Мили хора, съчувствам ви. Съчувствам на всички в неуредената ни държава, когато отчаяно търсим кошче или тоалетна. Или на стреса, който изживяваме ако евентуално намерим такава. Или на себе си когато чистя околните полянки, да изчистим България за един ден
Ще повярвате ли, че едното от нещата, които най-много ме впечатлиха в Норвегия бяха хилядите тоалетни и места за отдих край пътя.
Потресаващо е какво може да ни впечатли. О българино, ало ало.
А вие платихте ли си?

Все повече се чувствам като герой на Хичкок.
Нощ, мрак, тишина. Пуша навън и няма никой, освен котака, който лови пеперуди и после звучно ги повръща.
Котешка му работа – остави тоя Kitkat, друго си е нещо да ти пърха в устата. Пие вода от капана за охлюви, не че в него има охлюви де. Това, да поясня, е една кутийка с повдигнато капаче, в която наливаш малко бира. Предполага се, че охлювите са големи пияндета, влизат вътре, напиват се и не могат да излязат.
Обаче нашите са или трезвеници, или само вдигат градуса и после “отпрашват” някъде. Или може би са с арабски произход. Нали думата алкохол произлизала от арабското ал-кохл. Иншаллах.
Охлювите нямат връзка с Хичкок, а съседа, който си е откровено луд. Денем го преследват въображаеми врагове, кара се с тях или изпада в луд смях, хвърля неща, полива ни, ако му се сторим твърде конспиративни. Общо взето като в “Красив ум”, само че без красив, и вероятно без ум.
Но към полунощ е кротък. Пуши и ме гледа. Стои на тъмно, на подпокривното си прозорче, но се вижда огънчето от цигарата. Никога не казва нищо.
И аз стоя на тъмно и пуша, или просто стоя.
И се чудя тогава, в полунощ, дали има луди и нормални, или всички сме равни.

Разхождаме се в Копривщица. Ходим по тесните улички и се любуваме на красивите къщи. Децата са омагьосани от вратите – нисички, дървени, с железни орнаменти. “Абе мамо, ти сигурна ли си, че тук не живеят хобити?!” И за всеки случай надникват през някоя дупчица.

Спираме на една чешма в центъра и докато Боби се чуди дали може едновременно да си налее вода и в ушите, и в обувките, се заслушвам в разговор зад нас и се обръщам. 10-12 годишно момче разпалено обяснява на една леля, тип Леля Ти Пенка (ау колко си порастнал) какъв ще стане.
“А пък аз ще стана пластичен хирург. Ще помагам на жените да изглеждат винаги млади”
Лелята е видимо впечатлена, а таткото гордо слага ръка на рамото му.
Огледалце, огледалце на стената, кажи ми коя е най-красива на земята.
Зависи, отговорило огледалцето. Ако пипнем малко брадичката, тук малко около очите, мда може да се получи. Следващата моля.
Усмихвам се и поглеждам синковеца, смее се. Усещам, че не споделя кариерните амбиции на момчето.
Ходи и мърмори нещо за хобити и предимствата на асфалта пред калдаръма.
Няма да остана вечно млада, ясно е..