Една вечер, много, много отдавна, когато бях дете, тук не следва в едно далечно царство или по времето на динозаврите, а просто някога и някъде си, седях и гледах бумтящото кюмбе на баба ми. Гледах го и си мислех, колко ли е горещо. Спомням си случката съвсем ясно, дори цвета на чорапите си. Чорапите тук не се споменават като важен моден аксесоар, нямат носталгична връзка с плетящи баби, вълци не се появяват в разказа, въпреки асоциацията с баби и къщи, а са си просто чорапи, част от последвалия експеримент.
Та гледах си аз и в главата ми се зароди идеята да тествам температурата. Вероятно някое по-интелигентно дете би постъпило по друг начин, но аз смело протегнах малкото си краче, обуто в червеникави чорапи и го залепих за печката. Не едно пръстче, не петичка, а старателно допрях цялото си стъпало плътно. Тук паметта ми изневерява, вероятно съм извикала, защото последва суматоха изпълнена с баби, майки, листа от кисело зеле за компрес и спомен за това как гледам учудено крака си, със стопено стъпало на чорапа. Нямам никакъв спомен за болка, а само тоя чорап.
Явно съм си научила урока добре, защото не помня по-късно да съм се изгаряла.
После ставаме големи хора, винаги готови да дадем съвет – “Не пипай там ще се изгориш! Ще паднеш! Не яж жълтия сняг.” Знаем кое е правилно и кое не, какво трябва да казваме и какво не. Уж знаем кое е горещо и въпреки това протягаме краче и се допираме до него, отново и отново. Поради липса на баби и бидонче с кисело зеле лекуваме раните с алкохол, музика, кучета и котки, риболов, готвене, вицове, работа, шопинг, шантави хобита като например плетене на чорапи. Обуваме новоизплетените чорапи, заричайки се повече да не правим така (Дядо Коледа, ако четеш това, да знаеш че наистина ще откажа цигарите), изпълнени с мъдрост и всякакви знания, като например каква е температурата в Якутск, гордо продължаваме докато не срещнем нещо интересно, вълнуващо и с уж неизяснена температура. Тогава пак ставаме дечица, изгаряме от любопитство и желание, да пипнем, да проверим, да опитаме. Изплезваме език да ловим снежинки, въпреки, че по-зрелите ни убеждават, че не можем да ги уловим или че не ни отива на възръстта и интелекта, а за някои и на килограмите.
Чудя се дали е лошо, дали си струва изгорените чорапи и болното гърло като на заека от песничката. Дали е по-добре да трупаме житейски опит, тоест чорапи в шкафа или да си ходим боси, опарени, прегракнали, но с доволтвото от допира до огъня.
Прочетох една интересна мисъл на Тери Пратчет – “Истината е от женски род, понеже е по-скоро красива, отколкото приятна”. Не знам дали е така за истината, но за много други неща да. Но с повече чорапи могат да се понесат и си струва.