Обичам приказките. Прочела съм и разказала много, но скоро не бях попадала на някоя по-различна или интересна. Снощи, след един дълъг и изнервящ ден, полегнах изтощено на дивана, когато връхлетя поредният неспящ син и аз машинално казах “лягай си”, а той машинално каза “не”. Тогава му казах “Добре, ела седни до мен и ще ти разкажа приказка”. Той се изненада, предвид напредналата си възраст, но поседна, изпъна дългите си крака, по-дълги вече и от моите, и ето приказката за една кралица:
В началото тя била много смела и справедлива принцеса, която всички харесвали, но за жалост, пораснала и се наплашила, както става с порасналите. Заобичала ефективността и намразила конфликтите. Както правят порасналите.
И така, кралицата чисто и просто забранила конфликтите. Всички трябвало да се разбират постоянно, защото така било добре за ефективността.
И понеже всички конфликти започват с някой, който казва не, кралицата забранила тази дума. И всички, които нарушавали закона, незабавно били пращани в голям затвор за несъгласни. Стотици войници в черни доспехи, наричани “съгласители”, патрулирали улиците, за да проверяват дали всички са съгласни едни с други. Но дори това не задоволило кралицата, така че скоро за думи като “против”, “може би” и “тц” също те пращали директно в затвора, където никога да не видиш повече дневна светлина.
След няколко години думи като “вероятно”, “евентуално” и “ще видим” също били забранени. Накрая никой не смеел да каже нищо. Затова кралицата решила, че спокойно може да забрани говоренето като цяло, защото почти всички конфликти, започвали с някого, който казва нещо. След това в кралството настанала тишина в продължение на много години.
Чак докато едно малко момиче се задало, яздейки и пеейки. Всички я зяпали, защото песните били особено сериозно престъпление, тъй като съществува риск някой да хареса песента, а някой друг да не я хареса и така да се стигне до конфликт. Затова съгласителите хукнали да спрат нарушителката, но не могли да я уловят, защото нея много я бивало да тича. Така че съгласителите вдигнали тревога и повикали подкрепления. Тогава след момичето се понесъл страховитият елитен отряд на кралицата, съставен от параграфни рицари, които се наричали така, защото яздели специален вид животни, смесица между жирафи и правилници и наречени “параграфи”. Но дори параграфните рицари не могли да я хванат, така че накрая самата кралица изхвърчала от замъка си и изревала на момичето да спре да пее.
То се обърнало към кралицата, погледнало я в очите и отвърнало: “Не”. При което от стената на затвора паднал един камък. А щом момичето казало “не” още веднъж, паднал нов камък. Скоро всички хора в кралството, дори съгласителите и параграфните рицари, се присъеденили към момичето и закрещели “Не! Не!”, и целият затвор се срутил. Така народът се научил, че една кралица има власт само когато всичките и подчинени се страхуват от конфликти.
Край.
Тук дългокракият се усмихна и каза “лека нощ”.

P.S. Приказката е откъс от “Баба праща поздрави и се извинява” от Ф. Бакман