Нали съм си подредена душа или може би с подреждането все се опитвам да компенсирам хаоса в душата си, неуморно подреждам нещо. Напоследък особено усърдно съм се захванала да разчиствам – ненужни вещи, умалели дрехи.. Невороятно, но факт, напълнях и дойде денят, в който и аз да призная, че не влизам в дънки отпреди 10 години, ура! Горкият Боянчо притичва покрай мен и като една мравчица в разбутан мравуняк ужасено гледа да не изхвърля някое съкровище
И така след като преджобих почти цялата къща стигнах до едничкото напълно мое местенце, което дори котката не закача – нощното ми шкафче.Тези две малки чекмедженца пазят безброй боклучки и спомени, които от доста време подминавах. Дали защото нямах време или защото нямах сили..
Оказа се, че там има около милион ластичета, кутийчици от подаръчета, картички, камъчета, много ценна фибичка, изсъхнали цветя, бебешка пудра (!), първото пръстенче, което си купих в живота, някъде преди 30 години, около 5 пили за нокти и забележително 26 лака, от които 10 сини! Невероятно, та аз почти никога не се лакирам.
Но всичко това не може да се сравни с уникалната находка, забутана между крем за крака и нещо режещо с неизяснена функция – пъпът на Боян.
Значи чувала съм, че сериозните майки носят пъповете на децата си и ги мятат на разни благонадеждни места като Народното събрание, на летището, пред университета, под Айфеловата кула.. Аз нали винаги съм блуждаеща и безотговорна, така и не реших каква съдба да отредя на децата си чрез това свято действие и така с времето дори и забравих къде са тези така важни елементи, надявайки се, че не са издъвкани от някой домашен любимец. Срамота, жените от кърмата си медальони правят, а нашето пъпче дели място с крем за крака!
И така седнах аз, стиснала въпросното пъпче в ръка, сред купчините лакове, бижута, писъмца, джунджурийки, всяко от които носещо много спомени и обич, и осъзнах че понякога превръщаме живота си в едно чекмедже. Мятаме там нещата, които получаваме, а чекмеджето сякаш е бездънно. Мятаме, без да ги оценим достатъчно и ги забравяме. Докато дойде ден, в който решим да подредим и си спомним, колко хубави неща са ни се случвали. И ни обхване страх, че един ден чекмеджето ще спре да се пълни, без значение дали с пъпчета, писъмца или фибички.
Затова, надничайте редовно в своите шкафове. Не позволявайте хубавите спомени да бъдат затрупани от лакове, пък макар и основно сини.

“Семки! Топли, соленки!”. Кой не обича слънчогледови семки. “Лупя семки”, тази българска класика и превърналото се в нарицателно за “мързелувам”, “нищо не правя”. Някои хора са дори пристрастени към семките, имах един познат, който дотолкова ги консумираше, че като подаде ръка за здрасти, поглеждаш дали в нея няма семки.
Обичам ги и аз, от дете. Сега българи ли сме или какво. Ако седнеш на някоя пейка и в краката ти няма килим от люспи, започваш да се притесняваш да не си объркал държавата. Да идеш на мач, да гледаш филм или да играеш на карти, без хрупайки да кажеш “Коз!” е почти като ракия без салата, таратор без чесън или напиване без махмурлук.
Помня една баба продаваше от къщата си по пътя за Младост. Често след училище отивахме. По-големите пакетчета бяха по 20ст., а имаше и едни тънички по 10. Не ми отпускаха много джобни, така че рядко си позволявах тези от 20, а като си вземеш от 10, стисваш пакетчето щастливо и се молиш някой да не каже “Дай малко семки”, защото все пак възпитанието изисква да почерпиш. Изкуство си е това яденето на семки, малко като нищоправенето, но по-приятно. А и си трябва техника, опит, които се трупат с години. Едно от най-досадните неща за всяка майка е детето и да я спипа докато гризе семки, да я погледне завистливо и да каже “Аз не мога, обели ми”. Отиде ти удоволствието и почивката.
Почти винаги имам семки. Те отдавна са нещо повече от занимание за устата, а някакъв смешен символ на отмора, спокойствие и дори награда за поредния преживян ден. Понеже избягвам сол, не си позволявам много, но вечер чакам с нетърпение да приключа всички задачи, да си взема мечтаната шепичка семки и да си ги изгриза съвсем сама, на спокойствие и без да ги деля с никой. Нищо, че вече нямам проблем с джобните и мога да си купя най-голямото пакетче, купувам си малки. Вярвам, че човек трябва винаги да помни от къде е тръгнал и да бъде скромен. Умерено все пак, нали скромността краси човека, да не сме твърде красиви.
Но понякога нямам, забравила съм да си купя и се примолвам на някой да ми купи пътьом. Но все ме забравят, макар че с изключение на сиренето, семките са единственото нещо, на което много държа. Дори пратих смс на сина си “купи ми семки” и той, макар да разполага с много повече джобни отколкото аз някога съм имала като дете, пък дори и после докато го износвах, забрави.
Защо се сетих? Ами сигурно, защото е Св. Валентин. Отвсякъде ни заливат всякакви предложения за подаръци, дори така омразните ми девойки в мола, които тероризират хората от години с “Косата ви естествено чуплива ли е?”, сега са сменили репертоара на “Имате ли нужда от подарък?”. Така ме стреснаха с тази промяна, че за малко да им кажа “Не, но косата ми е естествено чуплива”
Стигнах на етап от живота си, в който нямам нужда от скъпи подаръци, нито рози, нито бонбони, а и си харесвам косата чуплива.
Но много бих се зарадвала, ако някой ми донесе пакетче семки, от най-малките. Понякога най-малките неща топлят сърцата ни най-много, защото означават, че някой мисли за нас.
Така че ако днес не сте получили много специален подарък спомнете си, че някой чака пакетче семки.

Обичам приказките. Прочела съм и разказала много, но скоро не бях попадала на някоя по-различна или интересна. Снощи, след един дълъг и изнервящ ден, полегнах изтощено на дивана, когато връхлетя поредният неспящ син и аз машинално казах “лягай си”, а той машинално каза “не”. Тогава му казах “Добре, ела седни до мен и ще ти разкажа приказка”. Той се изненада, предвид напредналата си възраст, но поседна, изпъна дългите си крака, по-дълги вече и от моите, и ето приказката за една кралица:
В началото тя била много смела и справедлива принцеса, която всички харесвали, но за жалост, пораснала и се наплашила, както става с порасналите. Заобичала ефективността и намразила конфликтите. Както правят порасналите.
И така, кралицата чисто и просто забранила конфликтите. Всички трябвало да се разбират постоянно, защото така било добре за ефективността.
И понеже всички конфликти започват с някой, който казва не, кралицата забранила тази дума. И всички, които нарушавали закона, незабавно били пращани в голям затвор за несъгласни. Стотици войници в черни доспехи, наричани “съгласители”, патрулирали улиците, за да проверяват дали всички са съгласни едни с други. Но дори това не задоволило кралицата, така че скоро за думи като “против”, “може би” и “тц” също те пращали директно в затвора, където никога да не видиш повече дневна светлина.
След няколко години думи като “вероятно”, “евентуално” и “ще видим” също били забранени. Накрая никой не смеел да каже нищо. Затова кралицата решила, че спокойно може да забрани говоренето като цяло, защото почти всички конфликти, започвали с някого, който казва нещо. След това в кралството настанала тишина в продължение на много години.
Чак докато едно малко момиче се задало, яздейки и пеейки. Всички я зяпали, защото песните били особено сериозно престъпление, тъй като съществува риск някой да хареса песента, а някой друг да не я хареса и така да се стигне до конфликт. Затова съгласителите хукнали да спрат нарушителката, но не могли да я уловят, защото нея много я бивало да тича. Така че съгласителите вдигнали тревога и повикали подкрепления. Тогава след момичето се понесъл страховитият елитен отряд на кралицата, съставен от параграфни рицари, които се наричали така, защото яздели специален вид животни, смесица между жирафи и правилници и наречени “параграфи”. Но дори параграфните рицари не могли да я хванат, така че накрая самата кралица изхвърчала от замъка си и изревала на момичето да спре да пее.
То се обърнало към кралицата, погледнало я в очите и отвърнало: “Не”. При което от стената на затвора паднал един камък. А щом момичето казало “не” още веднъж, паднал нов камък. Скоро всички хора в кралството, дори съгласителите и параграфните рицари, се присъеденили към момичето и закрещели “Не! Не!”, и целият затвор се срутил. Така народът се научил, че една кралица има власт само когато всичките и подчинени се страхуват от конфликти.
Край.
Тук дългокракият се усмихна и каза “лека нощ”.

P.S. Приказката е откъс от “Баба праща поздрави и се извинява” от Ф. Бакман

Винаги съм харесвала кактусите. Тези шантави бодливци, с причудлива и различна красота. Топчести, продълговати, с милион малки бодли или огромни иглички. Цъфтящи или просто странно изкривени.
Всеки ден, на път за училище, минавах край една къща, чиито прозорци бяха украсени с огромна колекция от кактуси. Малки, големи, сбутани, протягащи бодлите си навън. Година след година захласното ги гледах и започнах малко по малко да събирам и аз. Не помня вече, но сигурно имах над 20. Неуморно се грижех за тях, изваждах иглички от пръстите си, изпусках ги. Има нещо успокояващо в кактусите, нещо напълно противоречиво на дивата им и борбена природа.
И после започнаха да умират, един по един, а когато заминах бяха останали само няколко дребни и вкопчени в живота, които известно време оцеляваха сами в студения заключен дом. Странното е, че и до днес ги сънувам.
Минаха много години, забравих за кактусите и гледах скучни цветя с грозни имена като драцена, кротон и други, звучащи като нещо, в което котката би се изпикала. Порастнах, омъжих се, решихме, че ни трябва дом. Във втория апартамент, в който влязох на оглед, го видях. Огромен почти двуметров кактус, красив в грозотата си и огрян от слънчевия прозорец. Не помня друго от огледа. Купихме апартамента, разбира се кактуса остана за нас. И така той заживя с нас, започна да расте, стигна тавана, за ужас на котката, която при всеки скок от секцията, минаваше през него и сигурно пускаше котешки псувни.
Детето ни играеше до него, слагахме му гирлянди на коледа. Но животът пак се промени, стана още по-забързан, с нови цели и нови места. Преместихме се, взехме го. След няколко седмици умря. Забравихме го и пак почнах да отглеждам драцени, петунии, още деца, още котки..
И после нещата се обърнаха и тръгнаха рязко надолу, и нямаше цвят, нито красота в грозното.
Мина време и на поредния ми рожден ден, от ония дето спираш да броиш, един приятел ми донесе три малки кактусчета. Бяха толкова нежни малки бодливковци. Купих си още един, и още един. Не бързам, някои умират, други вече смешно стърчат в саксийките си. И стана някак по-спокойно, или просто пак можех да виждам хубавото сред тръните.
Преди много време някой ми каза, че кактусите имат чудни сили, които неутрализират негативните мисли и лоша енергия. Мисля, че беше зъболекарката ни, а кой би взел насериозно думите на някой, който в същото време те убеждава, че изобщо няма да боли
Не съм особено суеверна, но може би има частица истина. Може би те ни напускат когато са събрали твърде много от лошата ни енергия или когато ни е време да продължим сами, а се появяват когато имаме нужда от малко помощ. Те сами идват в живота ни, но трябва да можем да ги видим и да не се страхуваме да ги докоснем.

Уважаеми …. (въведи името си тук),
Извинявам се много, че те безпокоя. Знам, че графика ти е крайно натоварен и се чувствам ужасно неудобно, че досаждам със скромните си молби. Все пак ако е възможно да получа входящо номерче и в някое обозримо бъдеще, ако разгледаш молбата ми, ще съм много благодарна.
Знам, че се споразумяхме и получих временна отсрочка от 10-тина години в замяна на обещания за общественополезен труд. Да, знам, че не се справям много добре, но полагам старание да съм мила и добра, може би малко прекалено старание. Благодаря за коледните и летни премии от смях, усмивки и любов. Обещавам, ама наистина, че ще спра да пуша.
И все пак, ако е възможно, бих помолила за леко данъчно облекчение. Бих искала да върна сънищата. Подарявам ги направо, ако някой не умее да сънува, а има желание и търси силни усещание. Давам ги всичките хиляди, дори и хубавите. Искам тъмна и черна нощ.
Благодаря предварително и лека нощ

Стоим на паркинга на Била и разтоварваме количката в багажника. Денят е дълъг и натоварен и аз леко съм се изключила. Една баба тихо се приближава и моли да върне количката. Изглежда много спретната, но от нея се излъчва някаква тъга и дълго трупано напрежение. Казвам ѝ ” да”, обръщам се и мило ѝ се усмихвам, за да разчупя неловката пауза. Тя сякаш това и чака, обляга се на патерицата си и започва да ми говори. Нещо от усмивката ще да е сигурно, с което привличам такива хора.
- Благодаря ти. Да знаеш само какви лоши хора има, гонят ме, карат ми се. Ей онази жена виждаш ли я? Идва да проси с детето си. Все ме проклина и заплашва, защото съм и конкуренция.
Става ми тъжно и казвам:
- Всеки си има някаква история. Не знаеш каква е нейната.
Тя поклаща глава.
- Млада е, може да работи, но проси. И детето води. А аз какво, стара съм и болна, нищо не мога.
Тръгваме си. Минаваме край младата просеща жена, която влачи едно красиво 7-8 годишно момиченце. Виси на ръката ѝ уморено и гледа облаците.
А майката ни поглежда с цялата омраза на света и казва нещо. Не чувам какво, но дори през прозореца усещам злобата ѝ. Удря ме като силен страничен вятър. Става ми хем гневно, хем тъжно.
В тоя момент децата внезапно включват и започват да се оплакват за някакви дребни неща, кой какво не искал да прави, да яде, да ходи и т.н
Някак машинално казвам:
- Животът е радост и тъга.
- Е да, ама тъгата е повече.
Тук сякаш избухвам и ми се приисква да спра, да ги сваля и да ги пратя да събират колички.
- Тъга?! Ти знаеш ли какво е тъга? Виждаш ли онова момиченце? Питай я нея какво е тъга!
- Ами как да кажа, все пак не се случва често нещо изключително, радостно, специално.
- Случва се, всеки ден.
- Добре де, теб какво толкова често те радва, какво е специално?
- Много неща, понякога ми е достатъчно само да стоя и да те гледам.
Умълчават се, не за дълго, децата имат свойството да забравят много бързо, което признавам си е хубаво качество. А ние помним всичко, анализираме, интерпретираме..
Одеве, докато стоях умислена и анализирах, малкото ми момченце ми каза следното:
- Знаеш ли мамо, мисля, че в главата си имам някакъв компютър. Той постоянно ми показва картини на разни неща, но аз не знам думата за тях. И се чудя, имам ли някакво копченце, с което да го изключа, за да не ги виждам?
И аз му отговорих:
- Не миличък, за съжаление нямаме такова копче. И по-лошото е, че ние големите знаем думите.

Стоя пред един магазин за цветя. Изнесени са навън, всякакви, красиви, цветни, живи. Хубаво е, пролетно, мокро зелено. Вали ми за пореден път, но не ми пука.
Обичам да ме вали, косата ми става къдрава. Когато ходя на фризьор, на финала тя винаги задава неизменният въпрос “Как те харесват, с права или къдрава?” Аз се смея и всеки път казвам “естествена”. Това явно е твърде скучно, защото тя свива устни, промърморва нещо, опъва ми косата до безкрайност и я напръсква с всякакви гадости. И аз излизам от салона с абсолютната увереност, че с тая каска на главата съм защитена, ако не от метеорит, то поне от случаен дъжд от керемиди.
Стоя и гледам мушкатата, червените. Обожавам ги. И баща ми ги обичаше, имаше дарбата да ги отглежда. Имаше огромни ръце и пръски усмивка в очите. Става ми носталгично.
Гледам ги, червени като кръв, ярки като червилото на Николета, каквтото аз никога не нося, защото не ми стиска. Толкова червени и красиви, като по прозорците в Барселона или някой друг вълшебен град, но вече не помня кой беше.
Такива аз никога не успявам да отгледам. Мисля, че в нас живее някакъв странен опрашващ дух, който превръща всичките ми цветя в бели. Дори и люлякът ми е бял и скучен, единственият бял в околността. Някакъв дъх, който ми взима цветовете и оставя само това меланхолично бяло.
Грабвам едно мушкато и нахълтвам в магазина усмихната и мокра. Стоя си търпеливо и чакам някой да ме забележи. Все пак съм единственият клиент, пък и не съм толкова незабележима. Нищо подобно. Напълно ме игнорират, водят сериозен разговор за композицията на някакъв важен букет, който сигурно ще пращат в дар на папата ако ББ не го приеме.
Винаги си представям продавачките в цветарници като някакви приказни същества, полу-елфи, с разпилени коси, лъчезарни, с люлякови очи.
Но както е известно аз имам доста развинтено въображение. Всъщност едната е намусена леля, от която по-скоро бихте очаквали въпрос от рода на “Така добре ли е или да сложа още една пържола?”. Другата е младо момиче със студени очи, толкова студени, че вероятно когато се оглежда, огледалото хваща скреж или промърморва “да бе да, ти си най-красивата и устните ти са достатъчно плътни” .
Гледат ме сякаш люпя семки в храма божий или още по-лошо, не съм гледала последното предаване “Истински истории”. Навлек някакъв, държи пари и някакво просташко мушкато и даже косата и е къдрава.
Задавам глупавия въпрос ” Може ли да платя?”, но те дори не го удостояват с отговор. Ми мно’о ясно, не само може ами и трябва.
Развалят ми настроението, моментът си отива и мушкатото нещо ми розовее.
Май оня дух нашият, белосващият, не е само наш, ами живее в повечето хора. Прави очите им студени, а косите подредени. Натъжавм се, както винаги когато осъзная, че хората не са никак мили и елфи няма.
А после вечерта, след доста ядове синчото дава странно определение на думата носталгия – да обичаш толкова силно, че чак маниакално. Първо се засмях, но после помислих и реших, че може би не е толкова погрешно. Носталгично обичам червените мушката, но нямам ни едно.
Обаче пък съм къдрава днес, а утре, утре ще си набера люляк

Разхождаме се с малкото ми момче в парка. Той с колелцето си, а аз крача, топло ми е, гладна съм и нервна. Претъпкано е с двукраки, четириноги и разни колесни.
Минаваме край загубено синьо балонче. Ей така си се търкаля самотно и полуспаднало. Като по някакво чудо оцелява в тълпата. Отминаваме и след 50м човечето спира и тихо ми казва “Вземи го”
Аз веднага решавам, че ме обработва да нося колелото и отсичам:
- А, не! Който си има колело да си го кара. Ето, аз си нямам нищо и нищо не нося!
Което не е вярно, защото мъкна няколко якета, в случай, че внезапно нахлуе студен фронт, нечии сладолед, вода и не знам какво си още.
- Не, балончето. Вземи ми го – жално казва човечето. Има силна привързаност към балони.
Аз обаче продължавам да държа твърда линия, по изключение, и казвам:
- Иди и си го вземи сам. Когато искаш нещо трябва смело да тръгнеш и да го вземеш.
И млъквам горда от възпитателния си дух.
Тръгва той, мъничък и неуверен, почти се изгубва сред хората. Обръща се и ме поглежда, а аз гледам сериозно и махам към балона “върви!”, сякаш не балон, ами Рим ще превзема. Тъкмо го стига и вятъра го мести, той го гони и пак гледа плахо.
А аз се ядосвам колко е нерешителен. Веднага правя разбори на бъдещия му живот и неуспехи.
Накрая балончето е заловено и ми е връчено на съхранение. Достигаме до крайната цел, като пътьом бутам малко колелото, и дори успявам да нагаля две кучета. Голяма напаст съм за четириногите. Първо обяснявам на децата как не трябва да пипат чужди кучета, след това клякам пред въпросното куче, давам си ръката и започвам да му обяснявам колко е симпатично, докато то щастливо ме лигави:-)
Нещо стисвам балончето и то се пука. Направо замръзвам, ужасена от своята неблагонадеждност. Как да обясня?!
Събирам смелост и показвам, а той просто казва “Нищо”.
Заглежда си се по някой важен камък, клечка или вади нещо интересно от носа. На носа винаги може да се разчита.
Изведнъж всичко ми изглежда така глупаво. Как крачим, прегазваме се, преследваме заветните цели, борим се, само и само да вземем това, което искаме. После сме горди, хвалим се, даваме съвети.
А често то се оказва един балон.
Страхотни са децата. Мога да ги гледам вечно как преминават през света като птици, носят се, забравят, не държат на нещата.
Искам да съм дете.

Разбира се има и изключения. Никога не им изяждайте бисквитите и пазете много много важния камък

Когато дойде петък и хората започнат да ликуват и да тръбят TGIF ми става много смешно. Вярно е има различни породи хора – едни са мързеливи и чакат с нетърпение почивния ден, да го прекарат мотаейки се по пижама и с чиния в леглото, но пък аз си нямам пижама, а и не давам да се яде в спалните, защото после тръгват едни легиони от мравки, в поход за парченца чипс. Аз като пълен идиот ги преследвам с прахосмукачката и те след това доволно изпълзяват от нея, с повече придобивки от първоначалните.
Има и други, организирани хора, които още в 8 часа в събота са на крак, с раница на гръб, с план програма за деня и по времето, когато аз объркано си мисля “кво стана, кой ден сме” вече пътуват нанякъде със ски, шейни, колела, вече са си изяли сандвичите и евентуално покорили един два върха. Тези хора будят дълбоко възхищение в мен, но отдавна съм се примирила с мисълта, че не съм от тази порода. Все пак хубаво е човек да преценява реално своите възможности и да не си поставя трудни цели. И като такъв, чието най-голямо постижение е, че не закъснях за собствената си сватба (и то защото Николета усърдно ме подръчкваше), лесно мога да направя преценка.
И така събота – ден за почивка, разходка, романтика. Още в петък вечер си се настроил почивно, пиещите са си позволили някоя и друга чаша, рано лягащите са се отпуснали да погледат филм до късно. Голяма грешка, сякаш изживявам отново, макар и в лека степен, една далечна Нова година, когато всички се напихме потресаващо на 30-ти, а след това Новата година мина унило и основно на сок от кисели краставички.
В 8 часа, докато ти блажено спиш, разни пижамести индивиди започват до трополят, викат, будят всички. Нежно ти прошепват на ушенцето “аз се наспах”, “искам палачинки”, “къде е едикоеси” и след неадекватна реакция от твоя страна се стига и до “нещо мирише на изгоряло”, което моментално те събужда. От този съдбоносен момент до обяд цари суматоха, кой си е изял палачинките, кой искал макарони, защо някой е без чорапи и екзистенциалния въпрос “какво ще правим днес?”. Казват, че имало хора, които имали план за години напред. Може би има, някъде, в паралелни вселени.
Важният въпрос поражда много спорове, още повече, че ми е трудно да говоря сериозно с хора по пижами. Нахвърлят се множество идеи, включващи разходка, кино, приятели, а на заден план елегантно се прокрадват 3 перални, домашно по математика, лек (!) домашен ремонт. Докато планът се изясни и пижамоносещите се отърват от неофициалното облекло, като този процес може да отнеме няколко часа, се захващаш със задачите на заден план. Опитът да ги караш успоредно някак се проваля, защото не може едновременно да простираш, спъвайки се в бормашини и кабели (лек домашен ремонт), решаваш задачи за пирамиди и тъпчеш бъдещия пожарникар (мирише на изгоряло) със супа.
Смесващите се звуци от свирене на песен на Rage Аgainst Тhe Мachine на барабани и Спондж Боб, да не разбравяме и бормашината, леко развалят “ленивата” съботна атмосфера. Правиш си леки разходки до двора, да изнесеш купчината камъни, принесена ти в дар.
Постоянно караш някой да яде или спи и въобще да прави неща, които не се покриват с неговите желания.
Ако евентуално успееш да организираш множеството в определена посока, то задължително минаваш през скандала “ама аз не искам!”
Неусетно слънцето залязва, но пък всички са обилно нахранени и натъпкани с математически формули, а къщата се е сдобила с няколко нови дупки.
Някак забравяш за своите желания, а и спират да те питат и в един момент си казваш ” кво стана, кой ден сме”
И така, събота, ден като ден

Една вечер, много, много отдавна, когато бях дете, тук не следва в едно далечно царство или по времето на динозаврите, а просто някога и някъде си, седях и гледах бумтящото кюмбе на баба ми. Гледах го и си мислех, колко ли е горещо. Спомням си случката съвсем ясно, дори цвета на чорапите си. Чорапите тук не се споменават като важен моден аксесоар, нямат носталгична връзка с плетящи баби, вълци не се появяват в разказа, въпреки асоциацията с баби и къщи, а са си просто чорапи, част от последвалия експеримент.
Та гледах си аз и в главата ми се зароди идеята да тествам температурата. Вероятно някое по-интелигентно дете би постъпило по друг начин, но аз смело протегнах малкото си краче, обуто в червеникави чорапи и го залепих за печката. Не едно пръстче, не петичка, а старателно допрях цялото си стъпало плътно. Тук паметта ми изневерява, вероятно съм извикала, защото последва суматоха изпълнена с баби, майки, листа от кисело зеле за компрес и спомен за това как гледам учудено крака си, със стопено стъпало на чорапа. Нямам никакъв спомен за болка, а само тоя чорап.
Явно съм си научила урока добре, защото не помня по-късно да съм се изгаряла.
После ставаме големи хора, винаги готови да дадем съвет – “Не пипай там ще се изгориш! Ще паднеш! Не яж жълтия сняг.” Знаем кое е правилно и кое не, какво трябва да казваме и какво не. Уж знаем кое е горещо и въпреки това протягаме краче и се допираме до него, отново и отново. Поради липса на баби и бидонче с кисело зеле лекуваме раните с алкохол, музика, кучета и котки, риболов, готвене, вицове, работа, шопинг, шантави хобита като например плетене на чорапи. Обуваме новоизплетените чорапи, заричайки се повече да не правим така (Дядо Коледа, ако четеш това, да знаеш че наистина ще откажа цигарите), изпълнени с мъдрост и всякакви знания, като например каква е температурата в Якутск, гордо продължаваме докато не срещнем нещо интересно, вълнуващо и с уж неизяснена температура. Тогава пак ставаме дечица, изгаряме от любопитство и желание, да пипнем, да проверим, да опитаме. Изплезваме език да ловим снежинки, въпреки, че по-зрелите ни убеждават, че не можем да ги уловим или че не ни отива на възръстта и интелекта, а за някои и на килограмите.
Чудя се дали е лошо, дали си струва изгорените чорапи и болното гърло като на заека от песничката. Дали е по-добре да трупаме житейски опит, тоест чорапи в шкафа или да си ходим боси, опарени, прегракнали, но с доволтвото от допира до огъня.
Прочетох една интересна мисъл на Тери Пратчет – “Истината е от женски род, понеже е по-скоро красива, отколкото приятна”. Не знам дали е така за истината, но за много други неща да. Но с повече чорапи могат да се понесат и си струва.