Стоя пред един магазин за цветя. Изнесени са навън, всякакви, красиви, цветни, живи. Хубаво е, пролетно, мокро зелено. Вали ми за пореден път, но не ми пука.
Обичам да ме вали, косата ми става къдрава. Когато ходя на фризьор, на финала тя винаги задава неизменният въпрос “Как те харесват, с права или къдрава?” Аз се смея и всеки път казвам “естествена”. Това явно е твърде скучно, защото тя свива устни, промърморва нещо, опъва ми косата до безкрайност и я напръсква с всякакви гадости. И аз излизам от салона с абсолютната увереност, че с тая каска на главата съм защитена, ако не от метеорит, то поне от случаен дъжд от керемиди.
Стоя и гледам мушкатата, червените. Обожавам ги. И баща ми ги обичаше, имаше дарбата да ги отглежда. Имаше огромни ръце и пръски усмивка в очите. Става ми носталгично.
Гледам ги, червени като кръв, ярки като червилото на Николета, каквтото аз никога не нося, защото не ми стиска. Толкова червени и красиви, като по прозорците в Барселона или някой друг вълшебен град, но вече не помня кой беше.
Такива аз никога не успявам да отгледам. Мисля, че в нас живее някакъв странен опрашващ дух, който превръща всичките ми цветя в бели. Дори и люлякът ми е бял и скучен, единственият бял в околността. Някакъв дъх, който ми взима цветовете и оставя само това меланхолично бяло.
Грабвам едно мушкато и нахълтвам в магазина усмихната и мокра. Стоя си търпеливо и чакам някой да ме забележи. Все пак съм единственият клиент, пък и не съм толкова незабележима. Нищо подобно. Напълно ме игнорират, водят сериозен разговор за композицията на някакъв важен букет, който сигурно ще пращат в дар на папата ако ББ не го приеме.
Винаги си представям продавачките в цветарници като някакви приказни същества, полу-елфи, с разпилени коси, лъчезарни, с люлякови очи.
Но както е известно аз имам доста развинтено въображение. Всъщност едната е намусена леля, от която по-скоро бихте очаквали въпрос от рода на “Така добре ли е или да сложа още една пържола?”. Другата е младо момиче със студени очи, толкова студени, че вероятно когато се оглежда, огледалото хваща скреж или промърморва “да бе да, ти си най-красивата и устните ти са достатъчно плътни” .
Гледат ме сякаш люпя семки в храма божий или още по-лошо, не съм гледала последното предаване “Истински истории”. Навлек някакъв, държи пари и някакво просташко мушкато и даже косата и е къдрава.
Задавам глупавия въпрос ” Може ли да платя?”, но те дори не го удостояват с отговор. Ми мно’о ясно, не само може ами и трябва.
Развалят ми настроението, моментът си отива и мушкатото нещо ми розовее.
Май оня дух нашият, белосващият, не е само наш, ами живее в повечето хора. Прави очите им студени, а косите подредени. Натъжавм се, както винаги когато осъзная, че хората не са никак мили и елфи няма.
А после вечерта, след доста ядове синчото дава странно определение на думата носталгия – да обичаш толкова силно, че чак маниакално. Първо се засмях, но после помислих и реших, че може би не е толкова погрешно. Носталгично обичам червените мушката, но нямам ни едно.
Обаче пък съм къдрава днес, а утре, утре ще си набера люляк