Когато дойде петък и хората започнат да ликуват и да тръбят TGIF ми става много смешно. Вярно е има различни породи хора – едни са мързеливи и чакат с нетърпение почивния ден, да го прекарат мотаейки се по пижама и с чиния в леглото, но пък аз си нямам пижама, а и не давам да се яде в спалните, защото после тръгват едни легиони от мравки, в поход за парченца чипс. Аз като пълен идиот ги преследвам с прахосмукачката и те след това доволно изпълзяват от нея, с повече придобивки от първоначалните.
Има и други, организирани хора, които още в 8 часа в събота са на крак, с раница на гръб, с план програма за деня и по времето, когато аз объркано си мисля “кво стана, кой ден сме” вече пътуват нанякъде със ски, шейни, колела, вече са си изяли сандвичите и евентуално покорили един два върха. Тези хора будят дълбоко възхищение в мен, но отдавна съм се примирила с мисълта, че не съм от тази порода. Все пак хубаво е човек да преценява реално своите възможности и да не си поставя трудни цели. И като такъв, чието най-голямо постижение е, че не закъснях за собствената си сватба (и то защото Николета усърдно ме подръчкваше), лесно мога да направя преценка.
И така събота – ден за почивка, разходка, романтика. Още в петък вечер си се настроил почивно, пиещите са си позволили някоя и друга чаша, рано лягащите са се отпуснали да погледат филм до късно. Голяма грешка, сякаш изживявам отново, макар и в лека степен, една далечна Нова година, когато всички се напихме потресаващо на 30-ти, а след това Новата година мина унило и основно на сок от кисели краставички.
В 8 часа, докато ти блажено спиш, разни пижамести индивиди започват до трополят, викат, будят всички. Нежно ти прошепват на ушенцето “аз се наспах”, “искам палачинки”, “къде е едикоеси” и след неадекватна реакция от твоя страна се стига и до “нещо мирише на изгоряло”, което моментално те събужда. От този съдбоносен момент до обяд цари суматоха, кой си е изял палачинките, кой искал макарони, защо някой е без чорапи и екзистенциалния въпрос “какво ще правим днес?”. Казват, че имало хора, които имали план за години напред. Може би има, някъде, в паралелни вселени.
Важният въпрос поражда много спорове, още повече, че ми е трудно да говоря сериозно с хора по пижами. Нахвърлят се множество идеи, включващи разходка, кино, приятели, а на заден план елегантно се прокрадват 3 перални, домашно по математика, лек (!) домашен ремонт. Докато планът се изясни и пижамоносещите се отърват от неофициалното облекло, като този процес може да отнеме няколко часа, се захващаш със задачите на заден план. Опитът да ги караш успоредно някак се проваля, защото не може едновременно да простираш, спъвайки се в бормашини и кабели (лек домашен ремонт), решаваш задачи за пирамиди и тъпчеш бъдещия пожарникар (мирише на изгоряло) със супа.
Смесващите се звуци от свирене на песен на Rage Аgainst Тhe Мachine на барабани и Спондж Боб, да не разбравяме и бормашината, леко развалят “ленивата” съботна атмосфера. Правиш си леки разходки до двора, да изнесеш купчината камъни, принесена ти в дар.
Постоянно караш някой да яде или спи и въобще да прави неща, които не се покриват с неговите желания.
Ако евентуално успееш да организираш множеството в определена посока, то задължително минаваш през скандала “ама аз не искам!”
Неусетно слънцето залязва, но пък всички са обилно нахранени и натъпкани с математически формули, а къщата се е сдобила с няколко нови дупки.
Някак забравяш за своите желания, а и спират да те питат и в един момент си казваш ” кво стана, кой ден сме”
И така, събота, ден като ден