“Семки! Топли, соленки!”. Кой не обича слънчогледови семки. “Лупя семки”, тази българска класика и превърналото се в нарицателно за “мързелувам”, “нищо не правя”. Някои хора са дори пристрастени към семките, имах един познат, който дотолкова ги консумираше, че като подаде ръка за здрасти, поглеждаш дали в нея няма семки.
Обичам ги и аз, от дете. Сега българи ли сме или какво. Ако седнеш на някоя пейка и в краката ти няма килим от люспи, започваш да се притесняваш да не си объркал държавата. Да идеш на мач, да гледаш филм или да играеш на карти, без хрупайки да кажеш “Коз!” е почти като ракия без салата, таратор без чесън или напиване без махмурлук.
Помня една баба продаваше от къщата си по пътя за Младост. Често след училище отивахме. По-големите пакетчета бяха по 20ст., а имаше и едни тънички по 10. Не ми отпускаха много джобни, така че рядко си позволявах тези от 20, а като си вземеш от 10, стисваш пакетчето щастливо и се молиш някой да не каже “Дай малко семки”, защото все пак възпитанието изисква да почерпиш. Изкуство си е това яденето на семки, малко като нищоправенето, но по-приятно. А и си трябва техника, опит, които се трупат с години. Едно от най-досадните неща за всяка майка е детето и да я спипа докато гризе семки, да я погледне завистливо и да каже “Аз не мога, обели ми”. Отиде ти удоволствието и почивката.
Почти винаги имам семки. Те отдавна са нещо повече от занимание за устата, а някакъв смешен символ на отмора, спокойствие и дори награда за поредния преживян ден. Понеже избягвам сол, не си позволявам много, но вечер чакам с нетърпение да приключа всички задачи, да си взема мечтаната шепичка семки и да си ги изгриза съвсем сама, на спокойствие и без да ги деля с никой. Нищо, че вече нямам проблем с джобните и мога да си купя най-голямото пакетче, купувам си малки. Вярвам, че човек трябва винаги да помни от къде е тръгнал и да бъде скромен. Умерено все пак, нали скромността краси човека, да не сме твърде красиви.
Но понякога нямам, забравила съм да си купя и се примолвам на някой да ми купи пътьом. Но все ме забравят, макар че с изключение на сиренето, семките са единственото нещо, на което много държа. Дори пратих смс на сина си “купи ми семки” и той, макар да разполага с много повече джобни отколкото аз някога съм имала като дете, пък дори и после докато го износвах, забрави.
Защо се сетих? Ами сигурно, защото е Св. Валентин. Отвсякъде ни заливат всякакви предложения за подаръци, дори така омразните ми девойки в мола, които тероризират хората от години с “Косата ви естествено чуплива ли е?”, сега са сменили репертоара на “Имате ли нужда от подарък?”. Така ме стреснаха с тази промяна, че за малко да им кажа “Не, но косата ми е естествено чуплива”
Стигнах на етап от живота си, в който нямам нужда от скъпи подаръци, нито рози, нито бонбони, а и си харесвам косата чуплива.
Но много бих се зарадвала, ако някой ми донесе пакетче семки, от най-малките. Понякога най-малките неща топлят сърцата ни най-много, защото означават, че някой мисли за нас.
Така че ако днес не сте получили много специален подарък спомнете си, че някой чака пакетче семки.