Като деца често играехме една игра. Не знам имаше ли име, но се играеше така.
Един е капитанът, а останалите моряци. Капитанът е със завързани очи, а моряците питат “Капитане, капитане, какво е морето – бурно, тихо или замръзнало”. Ако избере бурно, всички тичат около него и бучат, при тихо обикалят наоколо и се закачат нещо, а при замръзнало – ами замръзват на едно място. Което и да избере капитанът, идеята е да хване някого и да познае кой е. Поне доколкото помня.
Забавна игра беше, но не знам защо и до ден днешен намирам в нея някакъв по-дълбок смисъл. Разбрах, още тогава, че определено бурното е най-лесно. Винаги може да докопаш някой, който е по-самоуверен и е имал неблагоразумието да се приближи прекалено. Защото бурното е опасно, но вълнуващо. Защото тогава е най-лесно да бъдеш капитан. Защото винаги има такива, които искат да бъдат хванати и познати, и ти трябва само да протегнеш ръка.
Рабрах, че тихото е скучно, но не лесно. Защото тихото е като тия неща, дето всеки ден си казваш “Абе мога да го направя ако поискам, на една ръка разстояние ми е”. Или както се казваше в един виц, mañana mañana.
A замръзналото.. Замръзналото е страшно. Когато всички мълчат, а ти си със завързани очи, е ужасно самотно. И играта някак спира да бъде игра. Обаче аз много го харесвах, защото беше трудно.
Докато приспивах малкото си момче, прегърнало фотоапарат, вместо някое плюшено мече или котето Шаро, се сетих за тая игра. Галех го по косата и си мислех дали ще е капитан или моряк. Дали ще харесва морето бурно или замръзнало, дали изобщо ще играе някога такива игри.
Мислех си дали още харесвам замръзналото или ужасно ме е страх, че ако всички замръзнат няма да намеря никой, дори и широко да отворя очи.
Мислех си кога спираме да искаме да сме капитани и всички ставаме обикновени моряци. И дали от всеки капитан става моряк.

Есенна инвентаризация. Омразно нещо. Втори ден се занимавам.
Изсипвате всички дрехи от шкафа на подрастващия. Докате се чешете умно и се чудите кога сте купували всичко това, той казва “Уха” и започва да скача върху тях.
Следва гонене “Я ела да ти премеря това, да видим дали още ти става”, при което тичате от стая в стая, спъвайки се в разпръснати купчини дрехи.
Някак успявате да напъхате единия му крак, докато виси надолу с главата и крещи “Не, не, не искам!”
На следващата дреха вече е избягал, а вие не помните коя му става, за да ползвате за мостра. Пълна загуба на време, нищо не му става.
Подрастващите са инсталирани някъде да се бият и вие някак успявате да сортирате дрехите на малка купчина “става” и огромна купчина “фонд приятелски мушмуроци”. Този фонд е много ценен, защото след това виждате деца на приятели, облечени като вашето и ви става някак мило.
Тъкмо си отдъхвате и хуните нахлуват, отново с вик “уха” и смесват купчините.
Евентуално, междувременно вие сте извадили и всички обувки, така че въпросният подрастващ се разхожда наоколо, обут в гигантска маратонка на бати на единия крак и ваш сандал на другия. Невероятна комбинация!
Макар да съм небрежна по отношение на облеклото, детските дрехи винаги ми навяват някаква носталгия. Затова и не искам да ги пазя, защото няма връщане назад, щом вече са порастнали.
Като есента са, нещо свършва, нещо ново започва. Понякога цветно и красиво като есенна гора, усмихнато като първолак на 15 септември, скрит зад огромен букет. Тъжно като детска площадка в дъждовен ден, изнервящо като сутрешно задръстване..
А понякога, не знаеш какво, важното е да има понякога.