Винаги съм харесвала кактусите. Тези шантави бодливци, с причудлива и различна красота. Топчести, продълговати, с милион малки бодли или огромни иглички. Цъфтящи или просто странно изкривени.
Всеки ден, на път за училище, минавах край една къща, чиито прозорци бяха украсени с огромна колекция от кактуси. Малки, големи, сбутани, протягащи бодлите си навън. Година след година захласното ги гледах и започнах малко по малко да събирам и аз. Не помня вече, но сигурно имах над 20. Неуморно се грижех за тях, изваждах иглички от пръстите си, изпусках ги. Има нещо успокояващо в кактусите, нещо напълно противоречиво на дивата им и борбена природа.
И после започнаха да умират, един по един, а когато заминах бяха останали само няколко дребни и вкопчени в живота, които известно време оцеляваха сами в студения заключен дом. Странното е, че и до днес ги сънувам.
Минаха много години, забравих за кактусите и гледах скучни цветя с грозни имена като драцена, кротон и други, звучащи като нещо, в което котката би се изпикала. Порастнах, омъжих се, решихме, че ни трябва дом. Във втория апартамент, в който влязох на оглед, го видях. Огромен почти двуметров кактус, красив в грозотата си и огрян от слънчевия прозорец. Не помня друго от огледа. Купихме апартамента, разбира се кактуса остана за нас. И така той заживя с нас, започна да расте, стигна тавана, за ужас на котката, която при всеки скок от секцията, минаваше през него и сигурно пускаше котешки псувни.
Детето ни играеше до него, слагахме му гирлянди на коледа. Но животът пак се промени, стана още по-забързан, с нови цели и нови места. Преместихме се, взехме го. След няколко седмици умря. Забравихме го и пак почнах да отглеждам драцени, петунии, още деца, още котки..
И после нещата се обърнаха и тръгнаха рязко надолу, и нямаше цвят, нито красота в грозното.
Мина време и на поредния ми рожден ден, от ония дето спираш да броиш, един приятел ми донесе три малки кактусчета. Бяха толкова нежни малки бодливковци. Купих си още един, и още един. Не бързам, някои умират, други вече смешно стърчат в саксийките си. И стана някак по-спокойно, или просто пак можех да виждам хубавото сред тръните.
Преди много време някой ми каза, че кактусите имат чудни сили, които неутрализират негативните мисли и лоша енергия. Мисля, че беше зъболекарката ни, а кой би взел насериозно думите на някой, който в същото време те убеждава, че изобщо няма да боли
Не съм особено суеверна, но може би има частица истина. Може би те ни напускат когато са събрали твърде много от лошата ни енергия или когато ни е време да продължим сами, а се появяват когато имаме нужда от малко помощ. Те сами идват в живота ни, но трябва да можем да ги видим и да не се страхуваме да ги докоснем.