Стоим на паркинга на Била и разтоварваме количката в багажника. Денят е дълъг и натоварен и аз леко съм се изключила. Една баба тихо се приближава и моли да върне количката. Изглежда много спретната, но от нея се излъчва някаква тъга и дълго трупано напрежение. Казвам ѝ ” да”, обръщам се и мило ѝ се усмихвам, за да разчупя неловката пауза. Тя сякаш това и чака, обляга се на патерицата си и започва да ми говори. Нещо от усмивката ще да е сигурно, с което привличам такива хора.
- Благодаря ти. Да знаеш само какви лоши хора има, гонят ме, карат ми се. Ей онази жена виждаш ли я? Идва да проси с детето си. Все ме проклина и заплашва, защото съм и конкуренция.
Става ми тъжно и казвам:
- Всеки си има някаква история. Не знаеш каква е нейната.
Тя поклаща глава.
- Млада е, може да работи, но проси. И детето води. А аз какво, стара съм и болна, нищо не мога.
Тръгваме си. Минаваме край младата просеща жена, която влачи едно красиво 7-8 годишно момиченце. Виси на ръката ѝ уморено и гледа облаците.
А майката ни поглежда с цялата омраза на света и казва нещо. Не чувам какво, но дори през прозореца усещам злобата ѝ. Удря ме като силен страничен вятър. Става ми хем гневно, хем тъжно.
В тоя момент децата внезапно включват и започват да се оплакват за някакви дребни неща, кой какво не искал да прави, да яде, да ходи и т.н
Някак машинално казвам:
- Животът е радост и тъга.
- Е да, ама тъгата е повече.
Тук сякаш избухвам и ми се приисква да спра, да ги сваля и да ги пратя да събират колички.
- Тъга?! Ти знаеш ли какво е тъга? Виждаш ли онова момиченце? Питай я нея какво е тъга!
- Ами как да кажа, все пак не се случва често нещо изключително, радостно, специално.
- Случва се, всеки ден.
- Добре де, теб какво толкова често те радва, какво е специално?
- Много неща, понякога ми е достатъчно само да стоя и да те гледам.
Умълчават се, не за дълго, децата имат свойството да забравят много бързо, което признавам си е хубаво качество. А ние помним всичко, анализираме, интерпретираме..
Одеве, докато стоях умислена и анализирах, малкото ми момченце ми каза следното:
- Знаеш ли мамо, мисля, че в главата си имам някакъв компютър. Той постоянно ми показва картини на разни неща, но аз не знам думата за тях. И се чудя, имам ли някакво копченце, с което да го изключа, за да не ги виждам?
И аз му отговорих:
- Не миличък, за съжаление нямаме такова копче. И по-лошото е, че ние големите знаем думите.