Разхождаме се в Копривщица. Ходим по тесните улички и се любуваме на красивите къщи. Децата са омагьосани от вратите – нисички, дървени, с железни орнаменти. “Абе мамо, ти сигурна ли си, че тук не живеят хобити?!” И за всеки случай надникват през някоя дупчица.

Спираме на една чешма в центъра и докато Боби се чуди дали може едновременно да си налее вода и в ушите, и в обувките, се заслушвам в разговор зад нас и се обръщам. 10-12 годишно момче разпалено обяснява на една леля, тип Леля Ти Пенка (ау колко си порастнал) какъв ще стане.
“А пък аз ще стана пластичен хирург. Ще помагам на жените да изглеждат винаги млади”
Лелята е видимо впечатлена, а таткото гордо слага ръка на рамото му.
Огледалце, огледалце на стената, кажи ми коя е най-красива на земята.
Зависи, отговорило огледалцето. Ако пипнем малко брадичката, тук малко около очите, мда може да се получи. Следващата моля.
Усмихвам се и поглеждам синковеца, смее се. Усещам, че не споделя кариерните амбиции на момчето.
Ходи и мърмори нещо за хобити и предимствата на асфалта пред калдаръма.
Няма да остана вечно млада, ясно е..