Сложен процес е спането, не е за всеки. Тая нощ мисля да не спя. Така я, вчера спах и оня ден също, твърде еднообразно.
Боли ме главата и се въртя. Доколкото чувам и Бъки страда от безсъние. Аз поне не лая. В момента. Иначе си лая, но не хапя.
Приличаме си с него. Той си гони опашката, а аз се занимавам с не по-малко безсмислено нещо – мисля си. Вглеждам се навътре в себе си тъй да се каже, да го …кажа така, за да си придам тежест. Тук Антон ще каже ” Ми да, щото си лека” .
Страх ме е да светна лампата, защото отсреща има огледало, ще се видя и отвън и много ще си станем двете.
Мисля си как една приятелка каза ” Най-мразя да ме питат Как си мила”. Ужасен въпрос. Ами как съм ,мила съм. И това е само едно от ужасните ми качества. Днес ме попитаха и отговорих ” Заета съм”, но нали съм мила, няма как ставам съпричастна на поредната житейска драма. Пък после си мисля и си гоня опашката.
Затова по принцип отговарям добре съм, да избягам от класическото българско “горе-долу”, което обикновено е последвано от ” Ау що така?”. Защо горе или защо долу, вечната драма с това дали чашата е наполовина пълна или празна. Аз мисля, че е пълна, нищо че нямам опашка.
Чуват се стъпчиците на малкия Цезарчо, влиза с трясък “Veni, vidi, тук ще спя щото така!” И пак съм избутана в края.
Осъзнах, че колкото и голямо легло да си купим, аз винаги ще спя на едно ръбче. Не се оплаквам. По-добре ръбче и краче забито в корема ми, отколкото половина. Независимо дали е пълната или празната половина:)