Седя си на една пейка и ей тва мишле ми се лепва. Стои до мен и ме гледа с един такъв сериозен поглед. Аз се мъча да завържа разговор с банални въпроси от рода на “Как се казваш, на колко си години, ходиш ли на градина, какви са житейските ти цели” и други такива вълнуващи теми, с които ние възрастните засипваме децата. А то само ме гледа безразлично
Изчерпам се. Настъпва неловко мълчание, някой казва ” Я самолет” и всички гледаме нагоре, под всички разбирайте 5 деца на възраст под 6 и аз:)
Гледа ме безразлично. После протяга едно пръстче и посочва пликчето с фъстъци, което съм оставила на пейката. Отварям го и казвам
“Дай ръчичка”, а то глупачето слага дланта си в моята. Сипвам му фъстъчки и те се оказват магическото нещо, което раздвижва диалога. С пълна уста промърва нещо, което на мен ми се чува като ” Дева Мария”, пък то било Ева-Мария, ама и хората едни имена измислят. Още фъстъчки и научавам още факти. В един момент се плесвам по челото, леле ами ако е алергично и казвам ” Вземи този фъстък и питай мама може ли да ядеш такова”. То казва ” Добре” и го лапва. Оглеждам се стреснато, но явно мамата не се интересува какво там зоба детето и, а то вече е отмъкнало пакетчето, седи щастливо в тревата и ме поглежда дяволито. Никакви уговорки не помагат – ще те заболи коремчето, ще си развалиш вечерята. Клечим си двете в тревата.
Реших, че щом не получава алергичен шок, значи е добре. Явно това пликче с фъстъци беше нещото, което го прави щастливо и коя съм аз да му отнемам усмивката.
Преди няколко дни синковецът говореше за някакво есе, което трябвало да завършва на ” и това беше най-щастливият ден в живота ми”. Тогава много мислих, но реших, че не мога да напиша такова нещо.
Виж обаче за най-лошият ден в живота ми..
Странно нещо сме хората, помним всички ужасни дни, а забравяме малките късчета щастие. Вечер се прибираме и казваме “егати гадния ден”.
Ядосваме се на задръстването, на математиката, на скапаната пералня, на още по-скапания шеф, на изгорялата вечеря, на тъпата телевизия, на един, че говори, на друг че не говори.. А страниците в книгата “Най-скапан ден” се трупат, пък тази с “Най-щастливия” си седи ненаписана. Абе ще я почна, ама от утре, ще я напиша как, животът е пред мен.
Цяла седмица си си мислих, колко ужасен беше този ден преди година, но не и днес. Днес ядох фъстъци, говорих с всички, които обичам, видях падаща звезда и се огледах в очите на малкото момиченце.

Както много пъти съм казвала, аз съм голяма фенка на Пипи Дългото Чорапче. Прочела съм какви ли не сериозни, дебели книги, но за мое голямо съжаление не достигнах никакви интелектуални висоти, не умея да цитирам сериозни мисли за живота, вселената, нито пък да си служа със символиката на от малкия принц, любим на цяло поколение бъдещи манекенки. И общо взето май ерудицията ми се измерва със скромните познания, че Ортега и Гасет не са двама.
За сметка на това в някакви сериозни моменти в главата ми напират всевъзможни, инфантилни щуротии, като например истории на Пипи.
Като историята с птичите гнезда – http://chitanka.info/text/3162/5#textstart

Тази история така се заби в съзнанието ми, че през целия си съзнателен живот, аз отказвам да хапна ястието наречено птичи гнезда. Всеки път, когато се спомене в мое присъствие, аз си се представям с клепнали уши, как стоя над чиния с въпросните гнезда, а на заден фон се менят сезоните, в някакъв тime-lapse. Минава лятото, падат листата, деца правят снежни човеци, а аз ровичкам в чинията. Смалявам се и вилицата пада от немощните ми ръце, а навън идва пролетта, птиче каца в чинията да снесе яйце и котарака смело му се метва и ми оставя някоя перушинка от благодарност.
Стигнахме до там, че се превърна в семейна шега – ” Какво ще ядем? Птичи гнезда”.
Каквото и да си говорим и колкото и да се правим на интелигентни, колкото и да спорим за философия, религия, любов, марулята плаче ли като я режат, как да запазим девствената природа, литературните качества на съвременния български хип-хоп, за и против пушенето на вълка от Ну Погоди, в края на деня всичко опира до “Ко ша ядем?”
Наскоро мои приятели проведоха ожесточен спор за проблемите във връзката си, който приключи с размяната на остри реплики “Как пък един път не ме посрещна с една салата” и контра-репликата “Ха, салата ша ти правя, ти какво правиш за мен?”
О, бедни ми Йорик! Да бе ял салата нямаше така да кокалясаш!
Колко дървета са станали на хартия, изписана с томове за любовта и човешкото щастие, а ключът към всичко бил в салатата.
И реших! Не трябва да робувам на лоши спомени от детството. Трябва да съм гъвкава. Нима животът не е един непрестанен компромис? Трябва ли да очакваме винаги да сме щастливи, над чиния със сочна свинска пържола и чаша тежко червено вино?
И затова днес на въпроса ” Ко ша ядем?” отговорих с “Птичи гнезда”, с което предизвиках небивало учудване. Ето след 20 години смела отбрана, най-после крепостта падна и бе извоювана една малка победа за човечеството.
Или както казва Пипи:
“Първо, в нея може да се слагат сладкиши. И тогава ще стане чудесна Кутия Със Сладкиши. Второ, в нея може да не се слагат сладкиши. Тогава пък ще стане Кутия Без Сладкиши. Вярно, няма да е толкова чудесна, но все ще върши работа.”
Та мисля си дали и с живота е така. Може да е по-малко сладък с птичи гнезда, но все пак е живот:)

Ден двеста и някой си. Седим на една маса в Макдоналдс. Преди някой да ме порицае ще кажа, че пия само вода. Денят е прекрасен, точно преди да настъпи сегашния пореден ледников период. Група ученици се закачат и смеят, а малки бъдещи инжинери се опитват да разглобят детската площадка. Минава елегантен възрастен ром, облечен в лъскав костюм и шапка, която крещи wild wild west. Гордо плюе на улицата. След лъскавите костюми, най-много мразя онези, които плюят. Отварям широко очи, да попия всеки детайл – хубавите коси на момичетата, усмивките с шарени шини, лъскавите прозорци на сградите и даже шапката на дъртия циганин. Гледам омагьосано входа на метрото, сякаш води към далечни, чудни места. Дишам през очите.
Мълча, а той ми говори нещо, колко е хубаво времето и как липсва само мирисът на море, за да е идеално. Мълчим. Подава ми салфетка. Нося много тъмни очила, но сълзите се стичат отстрани издайнически и ми замъгляват гледката. Сякаш сърцето ми спира. Втренчвам се в нещо и търся красотата му, пускам невидими въжета, които ме държат на повърхността. Ако спра да гледам ще се изгубя.
Не спя по много, отварям внезапно очи и гледам. Виждам по-ярко. Не оставам сама, някой трябва да ми дава салфетки, в случай, че случайно ми се замъгли зрението:)
Бърша сълзите и пак слагам очилата, гледам приготвил е друга салфетка. Знаем се, така е почти всеки ден. Сълзите са заради тъгата, тъгата е заради страха, страхът е от мрака и болката. Идва внезапно и страшно, и трябва много силно да гледам, за да го преборя.
Вечер е, лягаме си, малкото ми момченце обвива врата ми с ръце и казва “Не си отивай като заспя. Страх ме е, че като се събудя и няма да си тук в тъмното. Пази ме”. И мене ме е страх. Нощем го чакам да дотича с босите краченца, стиснал малката си възглавница в ръка. Чудя се, кой кого пази. Лягам си. Взимам книгата, която чета от половин година. Дочитам я. Събуждам се и не ме е страх.
Ден пети без очила и салфетки. Странно е и хубаво.

Това е дядото с козите. Така го наричаме. Много колоритен образ, разказвала съм и друг път за него. Носят се легенди, че притежава множество апетитни парцели в Бояна, но въпреки това прекарва времето си бродейки наоколо с малкото си стадо кози. Понякога си пее, понякога просто поляга в храсите и заспива. Всички го гонят, защото козите се катерят по лъскавите ни коли, ръсят дарадонки по елитните ни улици и най-вече изглеждат крайно не-европейски. Вероятно и дядото не получава средства по някоя европейска програма за развитие на животновъдството.
Отдавна го дебна да го снимам, защото има уникално излъчване, а и винаги носи по някой интересен и напълно абсурден аксесоар. Супер модерна шапка или като днес чадър на First Chicago Futures, идеално допълнение към балтона и козите. Гледах го как седи на нашия “европейски път”, взех фотоапарата и шляпайки по джапанки през локвите отидох до него.
Той се стегна, защото често го гоним, но аз се усмихнах и казах ” Може ли да те снимам?”. Намести чадъра и каза “Може чедо, готов съм” и после ми се усмихна някак много сърдечно. И сякаш дъждът спря.
Гледах го, гледах чадъра и си мислех за едно снобско предаване за прочути интериорни дизайнери, което гледах наскоро. Та там ме доведоха до пълен потрес, когато клиентката изпадна в душевен оргазъм от интериора на офиса си. Обувки на Джими Чу за 20 000 долара, небрежно наредени сред множество книги, които идеално пасвали “цветово” според нея. Мислех, че е просташко да си избираш картини според цвета на дивана ти, но не бях и допускала, че някой може да си купува книги, които пасват на обувки.
Всъщност идеята ми тръгна от книгите. Или по-точно от един текст който се разпространява напоследък – “Стой далече от четящи момичета”. Много хубаво написан, определено автора умее да си служи с думите, да подбира най-красивите и да предаде доста крайно, според мен, нещата. Не съм съгласна с много от тях, но все пак, колко възвишено звучи нали? Четящото момиче явно (според автора), не изживява криза на средната възраст, не изпитва равнодушие, винаги обича страстно и живота и е изпълнен със смисъл. Не се разболява от неизлечима болест и не си отива самотно. Пълни глупости!
А дядото с козите? Нима не изглежда щастлив?
Аз съм четящо момиче, винаги съм била. Имам две деца и къща, и криза на средната възраст. Обичам страстно. И оня ден сготвих леща. Готвих я два дни и знаете ли защо, защото съм четящо момиче. Защото реших, че е по-важно да говоря със сина си за четене отколкото да му сготвя. Трябваше да се подготви за класно по литература, размисли по някакви приказки. Едната беше много интересна турска народна приказка – “Главатарят който искал да плени месечината”. Размисли да искаш. За своободата, за нереални цели, които си поставяме, за това да знаем кога да се отказваме…
“Каква свобода? ” пита ме той и осъзнах, че нищо не обсъждат в час. И ако не учат децата ни да мислят, ако са обградени от пошлост и безразличие, дали аз само с моите думи и без леща ще постигна нещо?
И дали не съм като героят от приказката “Погледнал той полумесеца и му се сторило, че да се пресегне, ще го хване”. И дали не е цялата ни държава такава – безразлични родители, безразлични учители, безразлични гласоподаватели? Защо да гоним луната, абе я си яжте лещата! Я си купете хубави обувки и чадър на First Chicago Futures
Говорихме, говорихме.. Легна си гладен, но литературно обогатен. И преди да заспи ме попита “Ти защо не се отказа и продължи да ми разказваш, въпреки че се ядоса?”
Не се отказвам сине, ей я къде е луната. Дума по дума ще направим стълба и ще я стигнем. По джапани и без чадър.
Свободата Санчо е на дъното на купичката с леща.

Тази седмица определено сутрешните предавания на БТВ наблягат на представянето на стремежите на съвременните български девойки. Първо преживях едно страховито русо нещо, с 7 кубика силикон в устните. Предполагам, че въпросният силикон причиняваше ужасното фъфлене на девойчето, което иначе блестеше с интелект. Даже сподели, че веднъж ходила на театър от училище и дори четяла книга. Единственото, което ме успокои, беше оцъклено-отвратеният поглед на сина ми при вида на това творение на съвременното изкуство.
После днес ни връхлетяха Мис Плеймейт и Мис Дупе не знам си коя година.
Притеснена съм. Ами децата, които са на училище първа смяна може да пропуснат откровенията на тези градителки на обществото ни. Ако от дете не се научиш да мислиш с гъза си, как ще станеш Мис Дупе!
За това се сетих докато четях, как еврокомисията излязла със становище, че детските приказки не са актуални и формират неверен модел в подрастващите.
Авторът на поста дори беше направил съвременен прочит на спящата красавица, обаче на мен не ми хареса (за справка тук http://sulla.bg/2014/01/27/2905.html ). Аз като майка предпочитам син спящ красавец, отколкото дъщеря Мис Дупе.Но това си е мое мнение.
Аз много обичам приказки, знам много и веднага се замислих за осъвременени варианти на някои. Например за Пепеляшка.
Казано накратко, Пепеляшка била смотла няква. Сестрите и били супер кул, с готини парцалки, екстеншъни и много приятели във FB. И се тагвали на вскакви готини места – пред двореца на принца, в селската кръчма, в кенефа на принца..Е вярно били грознички, но злата им майка била обещала, че за бала ще им подари цици и 10 кубика устни.
А Пепеляшка никъде не излизала и даже нищо не туитвала! Направо се чудя как може някой изобщо да и посвети приказка. И така дрън дрън стигаме до феята-кръстница. Тя била инициативна бизнес дама, взела бърз кредит за дрешки и убийствени обувки.
Междувременно убедила принца, че ще го запознае с много яка мадама, дъщеря на газов магнат, срещу дял от царския център за красота.Принцът бил много притеснен от кризата в Украина и как тя ще се отрази на отоплението в двореца. Както знаете в дворците си е голям клинч, което никак не стимулира царския сексуален живот, а все пак от един принц се очаква да ощастливява поне по една слугиня, някоя по-засукана готвачка и един коняр на ден. Честно казано тоя принц предпочитал да прекарва времето си във фитнеса, но дългът си е дълг. Както е казал Сун Дзъ “Пълководецът олицетворява добродетелите на мъдростта, искреността, великодушието, мъжеството и точността.” Той, принцът, много не разбрал за какво иде реч, но нещо за мъжество се говорело.Все пак се колебаел дали да не се епилира напълно, мъжество ама много хващал въшки от слугинчетата.
Така той се прежалил да отиде на бала и да се запознае с въпросната девойка. Бил приятно изненадан, защото тя дори била симпатяга и не седяла през цялото време забила нос в телефона си, не тичала да се самоснима в царската тоалетна и даже и се разбирало какво говори, за разлика от сестрите и, които явно били здраво нахапани от пчели в някои области (къде в това студено време не било ясно).
Тамън решил, че е ударил кьоравото – хем девойчето ставало, хем ще реши газовата криза, сменил си статуса на обвързан и към 12 някакъв белокос луд се разкрещял “Кви сте вие бе, покажете си документите! Извини се!”, станал голям въргал и девойчето изчезнало.
КО?! НЕ! КОГА?! Казал си принцът и се заоглеждал за нещо забравено. Под масата, която оня лудия кой знае защо си носел, намерил една обувка, която можела да е само на дъщеря на газов магнат.
През това време нашата Пепеляшка и спонсорката и, с голям зор си хванали такси, защото двореца бил окупиран от недоволни протестиращи и контрапротестиращи. Историята не пояснява за какво протестрирали, но в масовката се мярнал и Бареков, държащ плакат “Царство без цензура”. Не знам каква цензура имал предвид, защото в царството медиите се изчерпвали с една телевизия (Планета) и списания “Царски блясък” и “Всичко за гроздобера”.
Приказката стана много дълга, а сегашните деца не обичат да четат, така че накратко. Всички момичета в царството си купили ваучер за педикюр, в центъра за красота на феята-кръстница, защото се разчуло че принца ще им гледа краката. Това се оказало голямо прецакване, защото принца веднага познал Пепеляшка и без да и мери обувката.
Само тя си приличала със снимката на профила си, нищо че била на фона на огнище. Покрай огнището принцът се сетил, че има гори за изсичане и ще мине и без газови магнати, засега.
Така те заживяли щастливо.

Не обичам нова година, не я обичам и това си е. Още от дете когато идваше дядо Мраз и нямаше коледа. Тогавашните дядо Мразовци бяха много съмнителни, имаха поразителна прилика с да кажем чичо Стоян от работата на мама, според зависи в чия работа си строен за стихотворение. И вкъщи не обичах. Правех план скица на апартамента, но все не откривах подаръка, който всъщност изобщо не ми харесваше. Някакви грозни кукли, изрично казах Федербал. Мразя кукли, бррр.

А бомбите, о бомбите. Незабравими са пазарджишките бомби. Една година счупиха стъклата на остъклената ни тераса (на 4 етаж). Какъв живот е това без остъклена тераса, ами някак мирогледа ти се пречупва, стандарта ти пада, а и къде ще пържим картофи и кюфтета?!
Но бомбите, какви бомби. Ако на Нова Година в 12 трябваше да притичаш от един блок до друг, то ти си наполовина готов за сапьор. Помня как веднъж се опитвах да отичам до нас и при поредната бомба, взривена почти до мен, уплашена се шмугнах в един вход. Озъртам се там в тъмното, а на стената изправен ковчег. Мили детски спомени.:-)

После се заредиха едни Нови години под мотото да натъпчем 100 пияни младежи в 2 стаи. Плюс бабата на Крум, плюс котката на Крум, под фикуса на Крум (знам че е каучуково дърво, но фикус е по-благозвучно).
Нашенски вариант на Робърт Бърнсовото:
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж..

Само че за фикус. Например:
Ако те награби някой
Под фикуса веднъж,
Туй съвсем не значи,
Че е твоят мъж.

Тези нелоши години се изтърколиха бързо и се появиха малки фикусчета и новите години станаха трудни, заради извозването на въпросните фикусни плодове. Хората станаха по-богати и започнаха да си купуват по-големи бомби. И въпреки сапьорския си опит от детството все пак страдах за взривеното градинско джудже и “ало, кучето живо ли е?!”
Скучни са новите години. Едно безкрайно ядене и после звънене в 12. Ако цяла година не сме успели да покажем на някой колко е важен за нас, то нима едно Чнг ще го промени? И трябва ли да стоим забили нос в телефоните вместо да се любуваме на зарята от остъклените си тераси, които сега се наричат усвоена кухня? Или да целунем този до нас, нищо че е прекалил с ръженото уиски и макар да няма фикуси, защото сега се гледат бенджамини и драцени.
То нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

В бурните ми тийнейджърски години често имах скандали с майка си. Естествено, че кой ли не е имал и уви това ни се връща някой ден. Скандали от рода на “котката или аз!”, класика в жанра “Къде ходиш по нощите, видимо подпийнала!”, “Ти май пушиш?!”, “Защо има ракия и китара в гардероба?!”, “Защо стените са нарисувани”. Забавно ми е като се сещам сега, макар че перспективата да осъмна с изрисувани стени, взривена тоалетна и др. такива никак не ме радва.
Помня как веднъж ми каза “Ти поставяш приятелите на първо място!”
Права беше, винаги много съм държала на приятелите. Обичам ги чистосърдечно, страдам и се радвам с тях, мисля че малко прекалено даже. Нещастието на някой приятел може да ме накара да тъгувам с месеци.
Все за някой се грижех и това ме караше да се чувствам добър човек.
Сега, когато нещата се обърнаха, все повече се вглеждам във всеки от тях. И това което виждам ме радва истински. Виждам, че и те са добри и не съм дала сърцето си напразно. Пък и дори ония тайни сълзички, които не успяват да скрият, въпреки упорития ми хумор.
Не знам какво точно искам да разкажа, но със сигурност е нещо положително. И нещо усмихнато. За тези, които ми носят цветя, разказват ми вицове или тези които ми носят цвекло, пащърнак и всякакви гадости. Тези, които дават кръв или онези, които ми предлагат една ракия или услужливо да ме праснат с нещо по главата.
За тази, която глупаво плака, защото помислила, че ще затапят грешния бъбрек и стояла цял ден с телефон в ръка. За онази, която се смее с мен и дружно обстрелваме живота със силна доза сарказъм. Или онази, която ми пусна проекция на съзвездията на тавана. Стояхме на тъмно, гледахме ” звездите” и си мислех, как астрономите (явно хора без работа) виждат нещо в нищото. Колкото и да гледам съзвездията, няма как да си изкривя душата и да кажа, че малката мечка има бегла прилика с мечка, да не говорим за голямо и малко куче и разни по-екзотични неща. И после видях съзвездието Близнаци – явно е, че това са две човечета клечки, както големият ми син нарича това разпространено течение в изобразителното изкуство. Две човечета-клечки, които се държат за ръце клечки.
Така се чуствам и аз – човече клечка, направено от звезди, а около мен още много искрящи, които протягат ръце клечки. Само трябва да се огледам и виждам много усмивки от звезди. Виждам нещо в нищото.
“Защо свети луната?” попита ме синковецът веднъж. Защото отразява слънчевата светлина. И аз така. Усмивката ми от звезди е доста избледняла, но околните ме осветяват предостатъчно.

Има един разказ на Шекли, казва се “Фантом 5″. Много забавен и един от любимите ми, макар че те всичките са.
Та там се разказва за една идеална планета, с единствения недостатък – там оживяват детските страхове. Вампири, демони, чудовището на стола и който каквито страхове си има. Най-страшното чудовище се казва Мърморко. Непобедим. Няма вълшебни думички и водно пистолетче не помага.
” Грегър си спомни всичките среднощни кошмари, които знаеше. Трябва да е правел нещо като дете, за да неутрализира силата на неизвестното.
И тогава, почти в последния момент, той си спомни..
Нищо не може да замени одеялото, метнато върху главата, като защита”

Аз си имам едно зелено на дивана. От 3 дни периодично се крия под него. Обаче тая сутрин го сгънах. Не го прибрах, но го сгънах.
За тези които знаят кой е моя Мърморко – не ми звънете утешително, не ме разпитвайте, не искам розови хапченца и не, не искам пащърнак. Едва ли помага против Мърморковци.
Ако трябва още едно ще извадя и той все някога ще си отиде. Ако трябва и до Фантом 6 ще отида.
Имам си одеалце и даже днес го сгънах. Пък утре може и да го прибера.

Когато големият ми син беше малък, в едно далечно време, в което речника му не се състоеше основно от култовите фрази “Ей сега де!”, “Уффф” и ” Как бе, много съм добър с дробите”, много често ходехме в зоопарка.
Понеже съм голям животновъд, тоест обичам и завъждам всякакви животни, които няма опасност да ме изядат, отровят или да си направят миша дупка в стените, съм посетила зоопарка във всеки град, в който съм била. Вярно не можах да видя Музея на Пикасо в Барселона, но за сметка на това висях час и половина на опашка за делфините. Не съжалявам, Пикасо, то и без това неговите картини са вдъхновение за доктор Енчев и всички любители на симетрията. Сигурно чакалните им са пълни с репродукции на картини от рода на “Дора Мар с котка”, където котката е единственото нормално нещо. И като казах симетрия, се сетих за една кола, която видях наскоро. С големи букви пишеше “СИМЕТРИЯ”. Много симетричен мерцедес беше да ви кажа.
И така, вместо да вдишвам култура по музеи, при всеки удобен случай вдишвам изпаренията на всякакви добитъци. Но пък какво толкова, друго си е да ти крещят “Госпожо, не може да храните видрите!”, доколкото разбирам немски. Или да те наплюе ламата.
Отплеснах се понеже съм особено “лаконична”, всъщност исках да кажа, че въпреки, че нашият зоопарк е доста мизерен, винаги съм обичала да ходя там. Стояхме с малкия принц с часове и знаехме всички животни, и имената им даже, макар че тогава нямаше толкова много осиновени, като изключим вечната мечка Деси. Имаше една въртележка и една сергийка за джунджурии, от която той измрънкваше по нещо. Аз пиех бира, а той се бореше с хот-дог и накрая се прибираше изморен и щастлив. Беше едно евтино и спокойно място. Ходехме дори и през зимата, въпреки че Деси спеше, вълците както обикновено се криеха или хвърляха някой поглед изпълнен с презрение, а в залата с котките смърдеше повече от всякога. От мен да знаете, не влизайте там с яке с пухеста яка. После така миришете, че даже лешояда би станал вегетарианец.
Скоро не бях ходила, защото през лятото там е особено “прохладно”, с тези колоритни бетонни структури, дело на някой симетричен мозък, но днес реших да замъкнем господин номер 2.
Окончателно се убедих, че тоя не е от мен, въпреки че има същата тъмна коса и налудничав поглед. Докато аз усърдно виках “виж мама мечката”, не Деси една по-мечеста, той беше забил поглед в земята и мърмореше “я какъв е тоя кабел”. Интерес към животните нулев.

С неприятна изненада открих, че броят на клатещи се колички, колички за сладолед, ход-дог, балони, пуканки, очила, играчки, захарен памук, въртележки, скоро ще достигне броя на животните.
Нали знаете как понякога сякаш изведнъж върху теб се излива поток от думите на околните.Чуваш дума от тук, от там и всичко се слива в едно монотонно бръмчене. Е в зоопарка беше “не, не може и сладолед и пуканки”, “няма да пиеш кола”, “няма да ти купя балон”, “Не, не, не!”. Вместо да си чакаш реда да повдигнеш малкото човече да види какво има в тази клетка, основно го отскубваш от поредното изкушение.

С всяко ходене осиновените животни стават все повече и повече. Сигурно е някаква мода. Вероятно въпросните благодетели, седнали на по едно отлежало си водят разговори от рода на:
- А как е вашият хипопотам, храни ли се балансирано?
- Благодаря, Амадеус (примерно) е добре, грижим се за неговото здраве. А вашите антилопи, чух че имат проблем с чифтосването?
Знам, че сме бедна държава и предполагам, така трябва. Също така знам, че благотворителността не е въпрос само на човечност, а за наистина богатите е мода и начин да се покажеш. Знам, че зоопаркът печели от всичките тези “изкушения”, но в крайна сметка ходенето в парк или зоопарк се превръща в едно разорително изтезание за родителя, вместо да дадеш на детето шанс да се порадва на природата и/или животните.

Всъщност това, което ме потресе беше на финала, разбира се при слона. Слон като слон, но децата му се радват, обаче там се мъдреше следния плакат

Ха сега де, иди кажи на детето, че слона се казва Xylo-Artaida. Добре, че не ме попита. Така ми се оплете езика, че прибягнах до рисуване на пиктограми – нещастно човече сочещо бира, тоест “Мъжо вземи по една бира, моля те”. Явно не съм голям художник, защото големият го разчете като “искам пуканки”
Най-важното, изобщо не схванах връзката между децата на Сирия, слона моя приятел и капките за нoс. Явно слонът, против волята му, е обилно напръскан с капки и заставен да набира (как точно?) средства за децата от Сирия. В това променливо време, сигурно и те имат нужда от капки за нос.
В тоя момент се сетих за едно приятелско дете, което стоеше изумено пред заграждението на слона и с възхищение гледаше как двама чичковци товарят в количка слонските екскременти. И после нещастно каза “Ама мамо, къде носят акото на слона?!” Тогава ми беше много смешно, обаче сега си мисля, че сигурно и акото на слона е важно за бюджета. Искрено се надявам, че не участва пряко в производството на капки и не достига до децата на Сирия.

Да продадем всяко животно и всеки свободен метър по паркове и градинки! Да кръстим животните с имена като Метахексатрексат, Алгецид (подходящо за водни животни), и всякакви трудно произносими неща. На кой му пука, децата и без това не ги гледат, защото са заети да реват за пуканки, колички, сладоледи, а родителите да рисуват пиктограми.

Като деца често играехме една игра. Не знам имаше ли име, но се играеше така.
Един е капитанът, а останалите моряци. Капитанът е със завързани очи, а моряците питат “Капитане, капитане, какво е морето – бурно, тихо или замръзнало”. Ако избере бурно, всички тичат около него и бучат, при тихо обикалят наоколо и се закачат нещо, а при замръзнало – ами замръзват на едно място. Което и да избере капитанът, идеята е да хване някого и да познае кой е. Поне доколкото помня.
Забавна игра беше, но не знам защо и до ден днешен намирам в нея някакъв по-дълбок смисъл. Разбрах, още тогава, че определено бурното е най-лесно. Винаги може да докопаш някой, който е по-самоуверен и е имал неблагоразумието да се приближи прекалено. Защото бурното е опасно, но вълнуващо. Защото тогава е най-лесно да бъдеш капитан. Защото винаги има такива, които искат да бъдат хванати и познати, и ти трябва само да протегнеш ръка.
Рабрах, че тихото е скучно, но не лесно. Защото тихото е като тия неща, дето всеки ден си казваш “Абе мога да го направя ако поискам, на една ръка разстояние ми е”. Или както се казваше в един виц, mañana mañana.
A замръзналото.. Замръзналото е страшно. Когато всички мълчат, а ти си със завързани очи, е ужасно самотно. И играта някак спира да бъде игра. Обаче аз много го харесвах, защото беше трудно.
Докато приспивах малкото си момче, прегърнало фотоапарат, вместо някое плюшено мече или котето Шаро, се сетих за тая игра. Галех го по косата и си мислех дали ще е капитан или моряк. Дали ще харесва морето бурно или замръзнало, дали изобщо ще играе някога такива игри.
Мислех си дали още харесвам замръзналото или ужасно ме е страх, че ако всички замръзнат няма да намеря никой, дори и широко да отворя очи.
Мислех си кога спираме да искаме да сме капитани и всички ставаме обикновени моряци. И дали от всеки капитан става моряк.