Това е дядото с козите. Така го наричаме. Много колоритен образ, разказвала съм и друг път за него. Носят се легенди, че притежава множество апетитни парцели в Бояна, но въпреки това прекарва времето си бродейки наоколо с малкото си стадо кози. Понякога си пее, понякога просто поляга в храсите и заспива. Всички го гонят, защото козите се катерят по лъскавите ни коли, ръсят дарадонки по елитните ни улици и най-вече изглеждат крайно не-европейски. Вероятно и дядото не получава средства по някоя европейска програма за развитие на животновъдството.
Отдавна го дебна да го снимам, защото има уникално излъчване, а и винаги носи по някой интересен и напълно абсурден аксесоар. Супер модерна шапка или като днес чадър на First Chicago Futures, идеално допълнение към балтона и козите. Гледах го как седи на нашия “европейски път”, взех фотоапарата и шляпайки по джапанки през локвите отидох до него.
Той се стегна, защото често го гоним, но аз се усмихнах и казах ” Може ли да те снимам?”. Намести чадъра и каза “Може чедо, готов съм” и после ми се усмихна някак много сърдечно. И сякаш дъждът спря.
Гледах го, гледах чадъра и си мислех за едно снобско предаване за прочути интериорни дизайнери, което гледах наскоро. Та там ме доведоха до пълен потрес, когато клиентката изпадна в душевен оргазъм от интериора на офиса си. Обувки на Джими Чу за 20 000 долара, небрежно наредени сред множество книги, които идеално пасвали “цветово” според нея. Мислех, че е просташко да си избираш картини според цвета на дивана ти, но не бях и допускала, че някой може да си купува книги, които пасват на обувки.
Всъщност идеята ми тръгна от книгите. Или по-точно от един текст който се разпространява напоследък – “Стой далече от четящи момичета”. Много хубаво написан, определено автора умее да си служи с думите, да подбира най-красивите и да предаде доста крайно, според мен, нещата. Не съм съгласна с много от тях, но все пак, колко възвишено звучи нали? Четящото момиче явно (според автора), не изживява криза на средната възраст, не изпитва равнодушие, винаги обича страстно и живота и е изпълнен със смисъл. Не се разболява от неизлечима болест и не си отива самотно. Пълни глупости!
А дядото с козите? Нима не изглежда щастлив?
Аз съм четящо момиче, винаги съм била. Имам две деца и къща, и криза на средната възраст. Обичам страстно. И оня ден сготвих леща. Готвих я два дни и знаете ли защо, защото съм четящо момиче. Защото реших, че е по-важно да говоря със сина си за четене отколкото да му сготвя. Трябваше да се подготви за класно по литература, размисли по някакви приказки. Едната беше много интересна турска народна приказка – “Главатарят който искал да плени месечината”. Размисли да искаш. За своободата, за нереални цели, които си поставяме, за това да знаем кога да се отказваме…
“Каква свобода? ” пита ме той и осъзнах, че нищо не обсъждат в час. И ако не учат децата ни да мислят, ако са обградени от пошлост и безразличие, дали аз само с моите думи и без леща ще постигна нещо?
И дали не съм като героят от приказката “Погледнал той полумесеца и му се сторило, че да се пресегне, ще го хване”. И дали не е цялата ни държава такава – безразлични родители, безразлични учители, безразлични гласоподаватели? Защо да гоним луната, абе я си яжте лещата! Я си купете хубави обувки и чадър на First Chicago Futures
Говорихме, говорихме.. Легна си гладен, но литературно обогатен. И преди да заспи ме попита “Ти защо не се отказа и продължи да ми разказваш, въпреки че се ядоса?”
Не се отказвам сине, ей я къде е луната. Дума по дума ще направим стълба и ще я стигнем. По джапани и без чадър.
Свободата Санчо е на дъното на купичката с леща.