Ден двеста и някой си. Седим на една маса в Макдоналдс. Преди някой да ме порицае ще кажа, че пия само вода. Денят е прекрасен, точно преди да настъпи сегашния пореден ледников период. Група ученици се закачат и смеят, а малки бъдещи инжинери се опитват да разглобят детската площадка. Минава елегантен възрастен ром, облечен в лъскав костюм и шапка, която крещи wild wild west. Гордо плюе на улицата. След лъскавите костюми, най-много мразя онези, които плюят. Отварям широко очи, да попия всеки детайл – хубавите коси на момичетата, усмивките с шарени шини, лъскавите прозорци на сградите и даже шапката на дъртия циганин. Гледам омагьосано входа на метрото, сякаш води към далечни, чудни места. Дишам през очите.
Мълча, а той ми говори нещо, колко е хубаво времето и как липсва само мирисът на море, за да е идеално. Мълчим. Подава ми салфетка. Нося много тъмни очила, но сълзите се стичат отстрани издайнически и ми замъгляват гледката. Сякаш сърцето ми спира. Втренчвам се в нещо и търся красотата му, пускам невидими въжета, които ме държат на повърхността. Ако спра да гледам ще се изгубя.
Не спя по много, отварям внезапно очи и гледам. Виждам по-ярко. Не оставам сама, някой трябва да ми дава салфетки, в случай, че случайно ми се замъгли зрението:)
Бърша сълзите и пак слагам очилата, гледам приготвил е друга салфетка. Знаем се, така е почти всеки ден. Сълзите са заради тъгата, тъгата е заради страха, страхът е от мрака и болката. Идва внезапно и страшно, и трябва много силно да гледам, за да го преборя.
Вечер е, лягаме си, малкото ми момченце обвива врата ми с ръце и казва “Не си отивай като заспя. Страх ме е, че като се събудя и няма да си тук в тъмното. Пази ме”. И мене ме е страх. Нощем го чакам да дотича с босите краченца, стиснал малката си възглавница в ръка. Чудя се, кой кого пази. Лягам си. Взимам книгата, която чета от половин година. Дочитам я. Събуждам се и не ме е страх.
Ден пети без очила и салфетки. Странно е и хубаво.