В бурните ми тийнейджърски години често имах скандали с майка си. Естествено, че кой ли не е имал и уви това ни се връща някой ден. Скандали от рода на “котката или аз!”, класика в жанра “Къде ходиш по нощите, видимо подпийнала!”, “Ти май пушиш?!”, “Защо има ракия и китара в гардероба?!”, “Защо стените са нарисувани”. Забавно ми е като се сещам сега, макар че перспективата да осъмна с изрисувани стени, взривена тоалетна и др. такива никак не ме радва.
Помня как веднъж ми каза “Ти поставяш приятелите на първо място!”
Права беше, винаги много съм държала на приятелите. Обичам ги чистосърдечно, страдам и се радвам с тях, мисля че малко прекалено даже. Нещастието на някой приятел може да ме накара да тъгувам с месеци.
Все за някой се грижех и това ме караше да се чувствам добър човек.
Сега, когато нещата се обърнаха, все повече се вглеждам във всеки от тях. И това което виждам ме радва истински. Виждам, че и те са добри и не съм дала сърцето си напразно. Пък и дори ония тайни сълзички, които не успяват да скрият, въпреки упорития ми хумор.
Не знам какво точно искам да разкажа, но със сигурност е нещо положително. И нещо усмихнато. За тези, които ми носят цветя, разказват ми вицове или тези които ми носят цвекло, пащърнак и всякакви гадости. Тези, които дават кръв или онези, които ми предлагат една ракия или услужливо да ме праснат с нещо по главата.
За тази, която глупаво плака, защото помислила, че ще затапят грешния бъбрек и стояла цял ден с телефон в ръка. За онази, която се смее с мен и дружно обстрелваме живота със силна доза сарказъм. Или онази, която ми пусна проекция на съзвездията на тавана. Стояхме на тъмно, гледахме ” звездите” и си мислех, как астрономите (явно хора без работа) виждат нещо в нищото. Колкото и да гледам съзвездията, няма как да си изкривя душата и да кажа, че малката мечка има бегла прилика с мечка, да не говорим за голямо и малко куче и разни по-екзотични неща. И после видях съзвездието Близнаци – явно е, че това са две човечета клечки, както големият ми син нарича това разпространено течение в изобразителното изкуство. Две човечета-клечки, които се държат за ръце клечки.
Така се чуствам и аз – човече клечка, направено от звезди, а около мен още много искрящи, които протягат ръце клечки. Само трябва да се огледам и виждам много усмивки от звезди. Виждам нещо в нищото.
“Защо свети луната?” попита ме синковецът веднъж. Защото отразява слънчевата светлина. И аз така. Усмивката ми от звезди е доста избледняла, но околните ме осветяват предостатъчно.