Когато големият ми син беше малък, в едно далечно време, в което речника му не се състоеше основно от култовите фрази “Ей сега де!”, “Уффф” и ” Как бе, много съм добър с дробите”, много често ходехме в зоопарка.
Понеже съм голям животновъд, тоест обичам и завъждам всякакви животни, които няма опасност да ме изядат, отровят или да си направят миша дупка в стените, съм посетила зоопарка във всеки град, в който съм била. Вярно не можах да видя Музея на Пикасо в Барселона, но за сметка на това висях час и половина на опашка за делфините. Не съжалявам, Пикасо, то и без това неговите картини са вдъхновение за доктор Енчев и всички любители на симетрията. Сигурно чакалните им са пълни с репродукции на картини от рода на “Дора Мар с котка”, където котката е единственото нормално нещо. И като казах симетрия, се сетих за една кола, която видях наскоро. С големи букви пишеше “СИМЕТРИЯ”. Много симетричен мерцедес беше да ви кажа.
И така, вместо да вдишвам култура по музеи, при всеки удобен случай вдишвам изпаренията на всякакви добитъци. Но пък какво толкова, друго си е да ти крещят “Госпожо, не може да храните видрите!”, доколкото разбирам немски. Или да те наплюе ламата.
Отплеснах се понеже съм особено “лаконична”, всъщност исках да кажа, че въпреки, че нашият зоопарк е доста мизерен, винаги съм обичала да ходя там. Стояхме с малкия принц с часове и знаехме всички животни, и имената им даже, макар че тогава нямаше толкова много осиновени, като изключим вечната мечка Деси. Имаше една въртележка и една сергийка за джунджурии, от която той измрънкваше по нещо. Аз пиех бира, а той се бореше с хот-дог и накрая се прибираше изморен и щастлив. Беше едно евтино и спокойно място. Ходехме дори и през зимата, въпреки че Деси спеше, вълците както обикновено се криеха или хвърляха някой поглед изпълнен с презрение, а в залата с котките смърдеше повече от всякога. От мен да знаете, не влизайте там с яке с пухеста яка. После така миришете, че даже лешояда би станал вегетарианец.
Скоро не бях ходила, защото през лятото там е особено “прохладно”, с тези колоритни бетонни структури, дело на някой симетричен мозък, но днес реших да замъкнем господин номер 2.
Окончателно се убедих, че тоя не е от мен, въпреки че има същата тъмна коса и налудничав поглед. Докато аз усърдно виках “виж мама мечката”, не Деси една по-мечеста, той беше забил поглед в земята и мърмореше “я какъв е тоя кабел”. Интерес към животните нулев.

С неприятна изненада открих, че броят на клатещи се колички, колички за сладолед, ход-дог, балони, пуканки, очила, играчки, захарен памук, въртележки, скоро ще достигне броя на животните.
Нали знаете как понякога сякаш изведнъж върху теб се излива поток от думите на околните.Чуваш дума от тук, от там и всичко се слива в едно монотонно бръмчене. Е в зоопарка беше “не, не може и сладолед и пуканки”, “няма да пиеш кола”, “няма да ти купя балон”, “Не, не, не!”. Вместо да си чакаш реда да повдигнеш малкото човече да види какво има в тази клетка, основно го отскубваш от поредното изкушение.

С всяко ходене осиновените животни стават все повече и повече. Сигурно е някаква мода. Вероятно въпросните благодетели, седнали на по едно отлежало си водят разговори от рода на:
- А как е вашият хипопотам, храни ли се балансирано?
- Благодаря, Амадеус (примерно) е добре, грижим се за неговото здраве. А вашите антилопи, чух че имат проблем с чифтосването?
Знам, че сме бедна държава и предполагам, така трябва. Също така знам, че благотворителността не е въпрос само на човечност, а за наистина богатите е мода и начин да се покажеш. Знам, че зоопаркът печели от всичките тези “изкушения”, но в крайна сметка ходенето в парк или зоопарк се превръща в едно разорително изтезание за родителя, вместо да дадеш на детето шанс да се порадва на природата и/или животните.

Всъщност това, което ме потресе беше на финала, разбира се при слона. Слон като слон, но децата му се радват, обаче там се мъдреше следния плакат

Ха сега де, иди кажи на детето, че слона се казва Xylo-Artaida. Добре, че не ме попита. Така ми се оплете езика, че прибягнах до рисуване на пиктограми – нещастно човече сочещо бира, тоест “Мъжо вземи по една бира, моля те”. Явно не съм голям художник, защото големият го разчете като “искам пуканки”
Най-важното, изобщо не схванах връзката между децата на Сирия, слона моя приятел и капките за нoс. Явно слонът, против волята му, е обилно напръскан с капки и заставен да набира (как точно?) средства за децата от Сирия. В това променливо време, сигурно и те имат нужда от капки за нос.
В тоя момент се сетих за едно приятелско дете, което стоеше изумено пред заграждението на слона и с възхищение гледаше как двама чичковци товарят в количка слонските екскременти. И после нещастно каза “Ама мамо, къде носят акото на слона?!” Тогава ми беше много смешно, обаче сега си мисля, че сигурно и акото на слона е важно за бюджета. Искрено се надявам, че не участва пряко в производството на капки и не достига до децата на Сирия.

Да продадем всяко животно и всеки свободен метър по паркове и градинки! Да кръстим животните с имена като Метахексатрексат, Алгецид (подходящо за водни животни), и всякакви трудно произносими неща. На кой му пука, децата и без това не ги гледат, защото са заети да реват за пуканки, колички, сладоледи, а родителите да рисуват пиктограми.