След влюбения Шекспир, напористия славей дето ни озвучаваше тука, оня ден се засели един мастит жабок. Жабище направо. Застана на ръба на басейна, огледа се, каза си “Те тука е моят мечтан дом” и смело скочи с грацията на съзтезателка по синхронно плуване:)
Всички много се смяхме, докато не започна да квака вечерта, в търсене на любимата. То квакане ли беше! Какви трели, какво чудо. Нищо, няма я тая пуста жаба да сподели красивия му, леко хлориран дом.
Втора вечер, все така ентусиазиран, но с леки отенъци на депресия. Даже на шизофрения го изби – всички кучета лаят, а той квака с тях солидарно.
Притесних се за жабчо и отидох да го търся. Припичаше се на слънце, но като ме видя ужасено скочи във водата. Е знам, че не приличам по принцеса, особено по джапанки и с цигара в ръка, но поне успокоителното е, че явно и на жаба не приличам или поне не съм негов тип.
Последва дълга гонитба, жабокрека беше заловен, заснет (пръстови отпечатъци не съм взимала) и натирен, за радост на живущите (ура Деси хвана жабата, ау как не те е гнус)
Сбогом жабчо, не тъжи, все пак можеше и нещо по-лошо от мен да ти се случи:)